Венцислав Аспарухов и средновековната църква в село Беренде.

 

Само на 60 км от София, на високия бряг на река Нишава, се намира един от най-интересните оцелели паметници на българското средновековно изкуство. Църквата  "Св.Петър" в село Беренде е един от малкото изцяло запазени обекти от ХІV век у нас. Въпреки че „Св. Петър” е обявена за народна старина през 1927 година и от 1974 е в списъка на културните паметници от национално значение тя безвъзвратно се руши. Запазените стенописи на 800 години се пропиват от капилярната влага, покривът е бил разтурен от иманярски набези, както и малкият й олтар. Макар и оцеляла непокътната през вековете, църквата пагубно губи своят облик през последите 10 години.

Днес за спасяването на „Св. Петър” се грижи Венцисал Аспарухов, човек чийто корени са от селото. Той е създал сайт, църковно настоятелство и цялостна инициатива за спасението на паметника. Най-често се сблъсква с неразбиране или празни обещания.

Първите, неотложни, спасителни работи по църквата включват ремонт на покрива, изолация на основите за да спре капилярната влага, плочник около сградата за отвеждане на дъждовните води. Консервирането, реставрирането и експонирането са последващи дейности. Чрез сайта www.berender.org можеш откриеш как да помогнеш за спасяването на църквата, а тук прочети и повече за историята на тази кауза.

 


 

Храмът в сърцето ми

 

 

 Самотният път на един човек избрал спасението на душата да премине през спасяването на  църквата на дедите му

 

Ежеминутно във виртуалния ни свят изникват истории. Изчезват, идват нови. Няма категории за  време и разстояние, стигаш до тях без усилия и си отиваш. Свикнали сме да ги четем със същата бързина, с която ги забравяме. Така, случайно и набързо попаднах на информация и кадри съобщаващи ми за средновековната църква, „Свети Петър” в село Беренде, с изцяло запазени постройка и стенописи от  ХІV век, и нереставрирана. Несериозно и невероятно изглеждаше, без да подозирам, че невероятното тепърва ще започне.

 

Лесно откривам Венцислав Аспарухов, човекът зад инициативата за спасяване на църквата в село Беренде. Срещаме се там, в родното село на баща му, място встрани от пътя за сръбската граница, неочаквано близо до София, безименно място за публичните сюжети, в които живеем.

„Като малък скитах в околностите на селото, свободно влизах в църквата, кръстех се с надеждата да опростя детските си греховете. И днес, често допирам ръце до стените й, дава ми сила. Изключително е, че тук всеки елемент е непокътнат от 800 години. А най-страшното е случващото се през последните пет години, катастрофално за историята на храма. Преди време местна краеведка публикувала легендата, че цар Иван Асен ІІ преминал през Беренде, полагайки златната си корона в основата на храма. Небивалици, причина за иманярското разравяне под олтарния камък. Но първото, най-вандалското увреждане се случи, когато разтуриха автентичния покрив, за да откраднат медния обков на стрехите, тогава започна и моята работа по спасяването на църквата.”

 

 Пътят към храма

Скътана в долчинка до река Нишава, сляла се със земята църквата е почти невидима. Откриваш я  извън малкото село, като в приказка, попадайки в средновековната представа на зографите за праведно. Подозирам, че е близо до представата за правилно на Венцислав Аспарухов.

 

„Помня много добре ноемврийския ден през 2007 година, когато хората от селото ми казаха че църквата е разбита. Слязох и открих разхвърляни каменни плочи и тухли, нямаше ги стрехите, стенописите бяха мокри от дъждовете, северната стена бе зеленясала от влагата. Изпаднах в паника. До дни  времето се променяше драстично и валежите окончателно щяха да съсипят стенописите. Веднага с помощта на местните покрихме с битумна мушама и наредихме плочите наново. Нямаше какво да се чака повече, започнах да организирам спасяването на църквата, така както мога. Искаше ми се да учредим сдружение с нестопанска цел ( условието за създаването му е да има 7 учредители). То трябваше да представя желанието на общността, а не на един човек. Тръгвайки в тази посока,  разбрах че настроенията в селото са в стил „всеки мрази всеки”. Абсурдно бе, че подобни чувства са с повече от  двайсетгодишна давност. Започнах да каня хората от Беренде на учредителни събрания. Избирах петъците, тогава в селото се доставя хляб, а софиянците се връщат по вилите си. Идваха по трима, четирима души, предимно възрастни. Хората в активна възраст все бързаха да се приберат, подминавайки събранията. Успоредно инициирах избори за легитимно църковно настоятелство в Беренде. Основният отпор за създаването му се появи от тогавашния свещеник. Казано просто, той щеше да бъде контролиран. Стигна се до белосването с вар на външните стени на църквата, демонстрация от негова страна на псевдо активност. Резултатът – вече е нарушен автентичния вид на фасадата на един паметник на културата, което е абсолютно е забранено. Постъпката му ме провокира да подам сигнал до Националния институт за паметниците на културата. Заведох комисията на място и те извършиха необходимият оглед. От тогава съм проправил пътека в НИПК.  Те изпратиха предписание какви спасителни  дейности трябва да бъдат извършени стъпка по стъпка, то е и разрешение за възстановителни работи, с приблизителната стойност от 25 хил.лева, само за реконструкция на сградата. Реставрацията на стенописите ще е следващата стъпка, която изисква още по-голям финансов ресурс. Копие предписанието се занесе и в Министерство на културата, с акцент върху изключителната стойност на културния паметник от средновековието. Институционална реакция все още няма. Междувременно създадох сайта за църквата в Беренде, с цел популяризирането на каузата и събирането на средства.

Откакто поех по този път абсурдите ме спъват на всяка следваща крачка. Преди време, дори получих обаждане от един напорист господин, директор на фондация от Стара Загора. Решили са че ще се занимават със старините по Понишавието и ще кандидатстват за европейски пари. Тяхната фондация бе заложила в плановете си изработването на указателни табели на стойност 25 хил. лева, слагане на врати и прозорци (църквата е без прозорци) и организирането на местни празници и курбани. Аз също следя европейските програми и твърдя, че ги познавам добре. Ще ви дам няколко примера за абсурдните положения в тях: програмата за развитие на селските райони не дава възможност да се финансира реконструкция  на паметниците на културата от национално значение, какъвто е „Св. Петър”. Грубо казано, махленската църква може да се реконструира, но средновековната не може. По програмата за регионално развитие бе обявен подобен грант. Тук допустимите кандидати са Министерство на културата и общините със съответните партньори, например туристически дружества, но не и църковни настоятелства. В нашия случай църковното настоятелство е собственик на храма, но няма право да бъде бенефициент по европейските програми. Сложната сметка, която правим е че ако получим малко пари от община или министерство, нямаме право и на стотинка от европейските фондове.”

 

Там, където е сърцето

Подведена от дежурната инерция, че човек върши, това за което е учил, питам Венцислав Аспарухов за образованието му. Отговаря ми бързо – Средно. Той е служител в столичната „Топлофикация” и обича работата си, дори и когато е рутинна. Нарича себе си „авариец с 27 годишен стаж” и допълва, че от дете има слабост към историята. Мечтата да бъде археолог още не го е напуснала. За краткия срок, в който се грижи за възстановяването на църквата в село Беренде е придобил умения на строител, реставратор, историк, юрист, уебдизайнер и администратор на проекти – добавяйки към списъка ми – и дипломат. Споделя, че най-трудното в спасяването на един 800 годишен паметник на културата е да получиш съмишленост и доверие.

„Всички мои познати и близки одобряват каузата. Безценно е че продължават да ме окуражават, но стоят встрани. Ангажирането с конкретна помощ, е по ценно от тупането по рамото. От моментът, в който обявих че набирам средства за църквата в Беренде, контактите с мен се броят на пръстите на едната ръка. Думата „криза” е мотивът в отговорите на потенциални партньори със стабилен бизнес. За сега, на дребно отделяме средства, ние хората от селото и околностите. Това са пари събирани от по пет и десет лева. Не е тайна, че село Беренде, а и целия драгомански край винаги е бил беден. Хората са си отивали от селото по икономически причини, години наред. Земеделието и дюлгерството са били основните източници на доход. Всички, до един, в моя род са били бедни хора - баща ми, неговите родителите, техните родители. Ако се поставя до тях, спокойно мога да кажа че живея добре, имам къща в София и работа, която обичам. Приемам го като знак, че нещо трябва да свърша, щом имам повече, трябва да оставя повече. Веднъж прехвърляйки информацията в интернет по повод църквата, попаднах на коментари, че някъде там, един „неграмотен козар” нарича културния паметник своя собственост. Факт е, че в сайта, който направих съм написал „моята църква”. Но нека е ясно, аз наричам църквата „Св. Петър” в Беренде, „моята църква”, защото това е църквата на дедите ми, храмът в сърцето ми.А вярата, че никога няма да се откажа от най-важното дело в живота си, продължава да ми носи надежда за спасението на църквата.”

 

 

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година