Юни 2012 • Брой 13

Идейно

Четци на записки

 

„Къде потъна? Яви се”. “Пощальонът” удря камбанката, намушкала пликчето на писмото в джиесема, скайпът ечи тръбно в къщата. Все знаци, че си търсен. Е, има и глухи дни – понякога, докато ги чакаш, оставяш на видно място паметна записка. Примерно загабърена бележка на входната врата. Виж тази в колажа на Вламин, подписана от Годо (на Бекет), най-чакания персонаж на абсурдиското търпение в средата на миналия век. Тъй, въоръжен с доверие към очакваното невъзможно, се “явяваш”  на улицата: и шумна, и прашна, и страшна, както се пее в песента. Събираш зрънца за записки – невинаги успяваш да натиснеш опашката на някаква профучала за секунда мисъл, да я запишеш на гърба на касов бон. Но си обещаваш храбро – следващия път ще успея.

 

Реверанс на шаренията

За всичките промени в общуването, четенето, писането вече се изговорихме. Епидемията – нарушено разговаряне, завехнало четене, графомански взрив на писането, за която санитарните органи отдавна ни предупреждават,  май няма да вземе чак толкова много жертви.
Писанията на мъдреците, вършили добра работа през Просвещението, днес са търсени за свидетели в известен смисъл за убедителност на тезата ти. Обикновено те си лежат кротко в разширените си издания и само при остра нужда на подкрепа се листят. Но в пъстър делничен смисъл отговорът на питанията за  смисъла на твоя си живот си е  лично сизифовско дело. Мислителите класици са се оттеглили тактично в затворените каси на личните библиотеки или в хранилищата на научните архиви. И са те оставили да се оправяш сам. Не приемаш ли този реверанс на авторитетите пред самородната днешна шарения?  Съжалих, че изтрих няколко есемеса и имейла “Кацнах” PZ(поздрави), “Намасте (инд. благодаря) бе, хора, за писъмцата. Тук въздухът е веществен...” (писмо от Делхи) със съответните емотикони... Само една висяща лента от некролог на стената пред гробищата не посмях да откъсна. Беше от тъжна вест за младо момче. С най-настръхващото прощаване с любим човек: ”Нали ще ме чакаш?”.

Бележки под линия

Те са  под линията на всекидневието, дето ни държи някак задължително будни. Едната просветна, докато  подбирах за изхвърляне книги спрямо автографа – писмо до мен с хубави, сърдечни думи. Как да пусна  думите да се размиват в Перловската река? Та мисълта ми беше за старозаветните бележки. Едната е от отдавнашен спомен, в нея пишеше: “Востание в сняг, 7 май, 1876” . Надписът е издълбан с ножче преди 136 години  върху порта от опожарена и порутена балканска къща. Донесена е в първия музей на открито Етъра от неговия създател Лазар Донков – самоук архитект и майстор строител, през 50-те години на миналия век. И е станала врата на гайтанджийницата в нововъзроденото селище. Какъв код  е търсил авторът на записката – контрастът в цветовете ли в тяхното духовно единение: снегът и огънят и кръвта при разгрома на Априлското въстание.  Не знам.  Във всеки случай записката е знаменателна. Дошла е до нас и сигурно ще продължи нататък. С улучваща сърцето пестеливост.
В късния април заварих близкия си познайник и колега в хола на дома му. Казва се Борис Николов. Малцина останаха от журналистите ветерани, които го познават добре. Работохолик-уникат...  Книжовник по интереси, журналист по занятие, работил 70 години в  доста вестници, най-плътно 40 години в Труд. Автор на книги за манастири, природни чудеса и народоведчески изследвания, на есета по исторически и фотографски находки. И така до 90-ия си рожден ден миналата есен, отпразнуван във вестник Подем. Лист стърчеше над пишещата машина Мерцедес, наблизо беше и “Континентал”-ката. Докато си разменяхме обичайните въпроси, беше някак напрегнат от задача, свързана със срок. Местеше някакви двойни лупи и ги насочваше към листа на машината. Обръщаше сноп бележки, писани на ръка с поправки и задрасквания. До тях беше книгата на Димитър Страшимиров за Априлското въстание (1907 година). Книга епична по размер (тритомна), с кафява кожена корица, на титулната страница с издателските символи от началото на миналия век. Призна си причината за бързането. Иска да напише автограф за човека, на когото е решил да направи скъп дар (Тодор Пейков от движение Оборище), като приложена записка, за да не скверни оригинала на изданието. То си е реликва и за него, притежателя. Не успява нито на пишещата машина, нито на ръка. Не е спирал да пише от ученическите си години – в стенвестника, през толкова лета във  вестници и книги. Но от месец насам очите му отказали да помагат. “Почти не виждам буквите. А без очите как ще ги редя?” Разчетох трудно написаното на листчетата. Все пак беше успял след одрасканите корекции да подреди буквите в стилистиката, която му е най на сърце. Възстановката следваше оригинала на речта, приповдигната в посока далечна за днешните ни уши, на тогавашните  априлци... “Приеми този дар от мен, приятелю, верен следовник на оборищенци и на тяхната клетва... и  съхрани тази свята книга, библия на априлци, на многая лета... писа ръка Борисова в ден 20-ий на лето господне 2012-о.” Пишещият човек Бор, това е един от псевдонимите му, се съвзе на раздяла и заключи храбро. Ще се бори  до сетен дъх за очите си, за да отвори поне малко прозорчето за светлината на живеенето...

“Кои сме ние?”

Монолог в нета по темата. Патетичен гняв ли е, плач, или каквото и да е  раздразнение, не смея да гадая:
“Кои сме ние в пъстрата виртуална действителност? Играчи? Жертви? Господари на положението? Потребители? Непотребни? Автори?
Потребители, които са употребени?
Или сме просто хора...
Няма нужда да отговаряме, въпросът е да има какво да се прави, когато няма какво да се прави, трябва да служим на парадокса окончателно и безпрекословно! “.
На много кратко разстояние го има съжителството на този вик – кой съм аз, и откриваш простата истина – как и при големите и безименните се укротява страхът и вярата в собствените сили. На Московска, на фасадата на общината срещу Света София, е впоена металопластика с  профил и текст на португалския писател Фернандо Песоа, автор на Книга на безпокойствата:
“Не съм нищо
Никога няма да бъда нищо
Не бива да  искам да бъда нищо
Освен това всички мечти на света са в мен.“
(Тютюнджийницата, 1928 година)
Малко по-нататък – в подножието на Галерията за чуждестранство изкуство, нощен борец за граждански права е заявил в графит волята си да бъде. Сякаш като че ли отвръща на закана: “Не можеш да ме спреш! (Тук има знак за забранено паркиране и задраскано име – Иво). Ше рисувам/пиша цяла нощт”. Излишното ”т” може и да е привнесено протестно срещу  статистиките за младата неграмотност... 

Достъпен дар

Разказът на американския писател Шърууд Андерсън Книжни топчета е завъртян около един достъпен дар за всеки – да хваща мига, прелетялото хрумване, начало на мисъл, като ги записва на малки хартийки, на всичко, което му е под ръка. И дори мигът да избяга, да го догони различният следващ. И пак чудото е с продължение. Да свиваш написаното в книжно топче, да го пазиш в джобовете си и после да го разгъваш, за да го четеш на случаен събеседник или любим човек.  Нещо подобно каза скоро силно нашумелият писател с борческа в житейските премеждия биография Калин Терзийски. По повод на заниманията си в клуб Литература диктатура: “Беше възхитително, пиянско, непрактично, безцелно, свръхартистично и много плодотворно начинание. Седяхме и измисляхме купища думи, стихове, мисли, истории – като шамани се чувствахме. Но както шаманите – не записвахме нищо. Най-многото – по някакви листчета и салфетки. Беше една магична лаборатория за първично творчество – остроумие и плискащ се на широки талази хумор... Велико беше”.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година