Юни 2012 • Брой 13

Тема За ХОРАТА

Изгубените думи

 

За изчезването на езици, звучения, смисли, значения, които са оцелявали и са се обогатявали векове наред. За новите мъртви езици и смисъла да продължим да ги търсим.

 

Думи за думите

Историята на писането винаги е била свързвана и с естетиката, и с историята, и с икономическите условия. Припомни си приписките в полетата на старите български ръкописни книги. В Битолския триод от ХII век преписвачът споделя: „Аз, грешният Георги, в стълп (кула) върху блюдо писах в Светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнаха ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън...“ Споделянето на падналите градушки, на нашествията, на ражданията, кръщенетата и смъртите очертава границите на една общност, живяла и развивала се в конкретни условия, и показва съзнанието, че хората от миналото и бъдещето са свързани и чрез словото.

Днес сме свикнали да наричаме Средновековието „мрачно“ и „тъмно“, но го правим единствено защото някъде се е прекъснала връзката на общуването ни с хората от онова време. Говорейки за текстовете, за писането и за думите в онази епоха, ние забравяме, че всяко действие, свързано с тях, е било натоварено с безброй смисли и символи, които са водели към други смисли и символи и осъщественият контакт е бил изключително силен и въздействащ.
Навремето професор Клементина Иванова беше написала: „Дори самата обработка се е възприемала символично: от нечистото и кървящо късче, приличащо на езичник, е излизал бял и безгрешен пергамент, готов като новопокръстените да приеме „благочестивите словеса“. Дано не цитирам погрешно, защото го правя по памет и се надявам, че успявам да предам смисъла на тези думи, които преобърнаха представите ми за старата българска литература и за „тъмното“ Средновековие.

Съвременното определение за калиграфията е „изкуството за даване на форма на знаците по експресивен, хармоничен и майсторски маниер“. Тя позволява на калиграфа, комбинирайки различните видове натиск, наклон на перото и бързина на писането, да предава чувствата, описани в рамките на даден текст. Така, чрез различната форма на знаците, размера им, разтягането на линиите, дебелината им, плътността или прозрачноста на мастилото той постига различна експресивност на четенето, предава духа на героите и внушава емоциите в произведението. Разбира се, за да бъде разбрано посланието на калиграфа, се налага от другата страна да има също толкова образован „съмишленик“.

В ислямския свят калиграфията е една от най-почитаните форми на изкуство и също осигурява връзката на езика с религията, но на едно по-високо ниво – не само като смисъл, а и като рисунък. Свещената книга – Коранът, е играла важна роля в развитието и еволюцията на арабския език, в обогатяването и развитието на калиграфията и арабската азбука. Най-често източниците за ислямската калиграфия са притчите и пасажите от Корана.

Напоследък т. нар. графити все по-често се приравняват към изкуството. Разглеждани доскоро като вандализъм, те вече се приемат за творби със свой собствен стил, култура и идентичност. Някои автори разглеждат калиграфията и графитите като сходни явления, като графитите са друга форма на писане, макар и все още приемана за незаконна – в тях отново различните култури и общности използват различни инструменти и техники, за да създадат своя собствена, визуално уникална писменост.

Нищо ново под слънцето

„Лека н0щ. 0бичам те мн0г0. Kisss 4u =)“
Така приблизително изглеждат есемесите, които моят син ми изпраща в нощите, в които не спи у дома. Всяко О е изписано с нула, защото става по-бързо, тройното sss на Kisss e за множествено число, а „4u“ в превод означава „for you“, „за теб“. Чета ги с обич, пазя всичките и отговарям с цялата си любов: „I az te obi4am, detence! Sladki syni6ta <3 :*“.

От самото начало на човешката писменост – от най-дълбоките й и тъмни времена, овладяването на едни и същи знаци е определяло границите на една общност. Жреците, аристокрацията, военните, лекарите, магьосниците първи започнали да изучават възможността за комуникация на второ, по-високо ниво. За днешните разбирания тези хора – до голяма степен – са неграмотни. Но какво е грамотността освен още един начин за общуване? Използвайки думата „общуване“, всъщност мисля за „сближаване“. В Речника на българския език тя е обяснена като: „Прибавям едно към друго. Свързвам, сприятелявам“. И споделям общите ценности в обща среда, бих добавила аз.

Самата дума есемес е красноречив пример за екстремните промени в езика ни в последното десетилетие. Не само в българския. В езика на хората по целия свят. Комбинацията от латиница, кирилица, цифри и математически знаци в една дума вече не изненадва никого. Не знам дали този език е моят или неговият. Но определено е общ. Далеч сме от времената, когато синовете са се обръщали към майките си с „госпожо“, а майките днес си позволяват хлапашкото „аре“, когато искат да подканят децата си да побързат или да свършат нещо.
Още щом видя лекотата в комбинациите от знаци, които при никакви обстоятелства не отговарят на установената транскрипция, аз усещам в себе си някаква нежност, ставам още по-силно затегната в една връзка на кръвта и емоциите, част от нещо по-здраво споено. И изпитвам спокойствието, че все още моят син споделя с мен, че все още сме близки, все още не съм го изгубила.

Тези дни, преглеждайки какво се случва с приятелите ми в социалната мрежа, попаднах на следния коментар от Ивайло Йорданов: „Знаете ли какво означава „huu“ на тийнейджърски жаргон в нета? „huu“ означавало „hubou“... демек добре :) А аз си мислех, че е някаква хула :). Очевидно изоставаме сериозно от съвременните тенденции във виртуалното комуникиране :)“. Коментарите под т. нар. мой статус бяха разнообразни – от изненадани до „знаещи“.
Дъщерята на една приятелка, момиче, добре образовано, израснало в семейство, в което красивият език и правилното изразяване са издигнати едва ли не в култ, понякога ме кара да потръпвам, когато чета в интернет нейни коментари. Майка й също веднъж ми призна, че се стряска от написаното, но приема, че това е начинът на общуване на младите в техните социални групи.

В брой на e-vestnik от далечния 11 май 2011 година, в статията си Zdr. Ko pr? Az cukam CS. U? Светослава Банчева и Нели Томова са описали чудесно своите наблюдения върху младежкия компютърен жаргон. „В интернет жаргона думите се пишат не според правилата на книжовния език, а на звукоподражателен принцип, така че да съвпадат най-добре с живата реч и жаргона. Младежите не го правят, защото са неграмотни, а за да постигнат непринуденост в общуването. Така думата „мое“ в определен контекст означава „може“; „ноо ясно“ е „много ясно“, „2 и 7а“ значи „2007 година“, „къф е тоа“ – „какъв е този“, „асам“ – „аз съм“... Използва се всяка взаимозаменяемост, която би опростила нещата. Така се получават изрази от типа „4ao za sq“, „6ti pi6a“ („чао засега“ и „ще ти пиша“).“

Маурицио – моят учител по италиански, казва, че общуването започва преди думите. Няма значение какви думи използваш, важна е емоцията, която влагаш в тях, защото тя ти осигурява съпричастност и разбиране. Маурицио е италианец и преподава своя език на чужденци от различни националности, не само на българи. Убедена съм, че има различен подход към всеки от тях според това откъде идват, но никога не съм го питала, а и не вярвам, че би издал тайната си. Факт е обаче, че във всяко негово изречение към мен има по една нова дума – само една, която е логично свързана с другите и подсказана в контекста на разговора. Обучава ме подсъзнателно, настройва ме на своята вълна и прави общуването ни по-лесно.

Напоследък се наблюдава една особено интересна тенденция: хора на възраст над 30-те години, добре образовани, с уважавани професии, много от тях – със завидно социално положение, започват масово да употребяват в социалната мрежа неправилно изписани думи. Нарочно – например „фудбулис“ вместо футболист, „тенесис“ вместо тенисист, „шахмътис“ вместо шахматист. Адвокат Валери Тарандов, който може да бъде обявен за един от основоположниците на новото течение, казва: „Започнах да пиша така определени думи, защото в общественото съзнание те се свързват с хора от политическия елит, които постоянно правят грешки по отношение на бъдещето на нацията. Това е моят протест срещу все по-натрапчивата неграмотност в обществото, срещу все по-голямото безхаберие на управляващите в областта на образованието, правото и здравното осигуряване. А това са трите неща, без които една държава не може да се развива нормално и няма нормално бъдеще.“ Тенденцията се разраства, преминава и в сфери извън спорта – например модата да се изписва „пърче“, вместо „парче“, когато се касае за музикално произведение.

Една приказка

Сайтът romaeducation.com предлага отговор на въпроса „Как ромите са изгубили азбуката си“. „Преди много, много години циганите имали цар, наречен Тхагар (цар). Повел той народа си към по-добра земя. Пътят им обаче минавал през река Чигани. И докато пресичали реката, цар Тхагар, без да иска, изпуснал азбуката и водата я отнесла. Така се изгубила азбуката, а народа на цар Тхагар започнали да наричат чигани, чигани, чигани... та станали цигани. Според други пък азбуката не била изгубена, ами била някъде скрита. И до днес я търсят...“.

За съжаление все повече езици и начини за общуване изчезват в последните години. В интернет е възможно да се открият записи, гласящи, че „ето тези хора са последните, които говорят еди-кой си език“. Тенденцията за уеднаквяване, започнала с глобализацията, има своята чудесна и своята мрачна страна. Ако можем да говорим за тъмен период в историята – може би в културно отношение се наблюдава именно това. Изчезват езици, звучения, смисли, значения, които са оцелявали и са се обогатявали векове наред. Новите мъртви езици са езиците на общества, които не сме успели да изследваме, изучим и опознаем, както сме опознали древните римляни, например. Несъмнено в наши дни множество обичаи и думи се преплитат и хората общуват по-лесно; запътили сме се към един универсален език, може би към онова състояние, в което хората са живеели преди вавилонското разделение. Но някъде се губят искриците, пъстрите парченца от тъканта на света и те няма как да му бъдат върнати.

Аз осъзнавам, езикът е живо същество, вечно променящо се. Но именно заради това не харесвам опростяването му, отпадането на правилата в официалната реч и писменост. В една чудесна и много поетична своя сказка турската писателка Елиф Шафак твърди, че общностите те ограждат, закрепостяват и ти пречат да разбираш. Но, от друга страна, те ти дават самоличност, принадлежност, традиции, върху които да се доизграждаш. Къде е истината – вероятно никога няма да разберем, но нима и съществуването на тази тайна не е прекрасно в общуването ни?

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година