Май 2012 • Брой 12

Временно

Забулени правила

Арабска улица без изход, или сезонът на ислямистите. Задълбочен анализ на известния журналист за процесите вътре и натиска отвън

 

Това се превръща в правило: в която и арабска страна да се проведат свободни и прозрачни избори, неизменни победители са ислямистите. Това се случи в Алжир в началото на 90-те години на миналия век. Случи се и в Ирак, както и в окупираните палестински територии. Днес сме свидетели на същия процес и в Тунис, Египет, Либия и Магреб. А преди време същото се случи и в Турция и Иран. Нещо повече – опитите от страна на диктаторски режими да бъде забавено завръщането на ислямистите, а техният неизбежен електорален успех да бъде опорочен, са обречени на провал. За всички е ясно, че настъпва вълната на политическия ислям, тъй като ислямистите отдавна са завладели „арабската улица” и днес жънат плодовете на своите продължителни усилия.

 

Плашило на победата

Техният успех се дължи на редица причини, но преди всичко на това, че се възползваха от неспособността на останалите конкуренти.
Тук трябва да припомним, че политическият ислям възникна като протестно движение срещу диктатурата, без при това да има ясна политическа платформа. Повечето арабски страни доскоро бяха управлявани от светски националистически и патриотично настроени режими, които се оказаха начело на властта непосредствено след извоюването на независимостта. Всички те обещаваха политически свободи, икономически възход и социална справедливост.
Реалността обаче се оказа по-друга – след десетилетия „ускорено развитие” тези страни само частично осъществиха първоначалните грандиозни планове, а в други случаи се стигна до задънена улица.
Същевременно патриотичните режими деградираха в династични диктатури с хипертрофирана система за сигурност. В икономическо отношение се стигна до обедняване на населението в резултат на контрола от страна на паразитни  олигарси, свързани с управляващото семейство.
Може да се каже, че до този резултат се стигна нетолкова поради погрешността на политическите лозунги и приоритети, а вследствие на тяхното изпразване от съдържание и спекулирането с очакванията на народните маси. Разбира се, никакъв аргумент не може да защити действията на един републикански парламент, който със свое решение промени конституцията на страната, за да позволи на сина да наследи баща си. А за каква социална справедливост може да се говори в страна, в която приближени до политическото ръководство предприемачи си присвояват най-големите икономически проекти? И за каква политическа независимост може да става дума в държави, които оцеляват чрез размахване в чужбина на плашилото на победата на онези сили, които се ползват с най-широка подкрепа сред населението?

Собствено лице

Политическият ислям се породи като резултат от търсенията на арабските народи на своя самоличност в течение на десетилетия на неуспешна модернизация. В някои случаи ислямските протестни движения застанаха зад каузи, които отричат модернизирането на обществата в региона в нейните различни измерения. Те се опираха на ислямските ценности за справедливост и достойство, без обаче те да бъдат конкретизирани в ясни политически програми, които да покажат как тези ценности да бъдат претворени в действителността.
Успехът на ислямистите се дължи основно на способността им да олицетворяват културата и разбиранията на „арабската улица”, както и на обстоятелството, че повечето техни лидери произхождат от обезправените класи.
Последните добре познават проблемите на сънародниците си и формулират политическите си призиви на разбираемия за обикновените хора език – езика на религията.
Иран бе първият успешен опит в това отношение. Ислямската революция в тази страна бе насочена срещу светския режим, който обещаваше бърза модернизация, възход и национално възраждане.
Всъщност режимът на шаха беше елитарен, авторитарен и отчужден от стремежите на хората. В резултат на това постепенно обществеността възприе ценности като религия, справедливост и революционност. И в Иран, както днес в Египет и Тунис, протестът имаше различни лица, но именно ислямисткото движение взе връх, защото изразяваше най-пълно народния протест и бе най-близо до културата, схващанията и езика, който използваха хората. И това при положение че други опозиционни сили с либерална и лява ориентация имаха първоначалната инициатива и бяха много популярни сред младежта. Защото логиката на революцията се отличава от тази на изборите и светските движения имат ограничено влияние сред масите въпреки силното им присъствие сред градската младеж.

Въпросът на деня е: как биха управлявали ислямистите?

Досегашните случаи на ислямистко управление (Иран, Турция, Ирак, Палестина) не дават категоричен отговор на въпроса. В Иран например ислямистите решиха да създадат уникален режим – „ислямската република”, основаваща се на принципа „вилая ал-факих”, т. е. диктатура на аятоласите. През 90-те години на миналия век бе направен опит за отварянето му при президента Хатеми.
Днес реформаторските крила са силно изолирани, а режимът еволюира към традиционните рецепти на теокрацията, оправдавайки се с външния натиск. Назряващата вътрешна криза прави иранския модел неподходящ за следване дори от шиитските общности в другите държави в региона.
В Турция по всичко изглежда, че Партията на справедливостта и развитието, по думите на турския премиер, се стреми към въвеждането на нов образец за държавно управление, който да съчетава модернизацията и демокрацията в рамките на светското управление. Трябва обаче да подчертаем, че характеристиките на тази партия до голяма степен отразяват турския исторически опит, формиран под силното светско влияние на кемализма. Освен това Ердоган и неговите ислямисти трябваше да демонстрират добра воля, за да избегнат сблъсък с генералитета. Все пак турският модел си остава най-атрактивен; именно той наклони везните в отношението на Запада спрямо възможността да подкрепи ислямски режим.
Най-важният фактор в страните на „арабската пролет” обаче си остава способността на ислямистите да се справят с тежките предизвикателства на държавното управление, икономическата криза, гражданската реформа и външната политика. Най-вероятно е бъдещите арабски ислямистки управляващи мнозинства да са разединени на две групи – прагматици, които да се опитват да се нагодят към предизвикателствата пред съответните държави, и консерватори, които да нагаждат политиката към идеологическите си стереотипи.
Сред последните са радетелите за радикални реформи, които предвиждат налагането на религията над политиката, потискането на малцинствата, забулването на жените и сексуалната сегрегация. Всички тези фикции имат много малко общо с действителните нужди на населението. Ако подобни тенденции вземат връх обаче, това ще означава бърз крах на ислямското управление, което неминуемо ще бъде сменено на следващите свободни избори (ако такива бъдат проведени).

Сирийската криза и основните играчи

Измежду различните външни фактори, които през последните месеци оказват влияние върху развитието на кризата на режима на Асад в Сирия, най-последователно се реализира западният проект, насочен едновременно към ограничаване на гражданските жертви от сблъсъците с баасистките сили и към заменяне на диктатурата с демократична политическа система. Същевременно се оформи и друг тип консенсус, според който в сирийския казус е невъзможно да бъде приложена рецептата, довела до свалянето на Кадафи и неговия режим. Изброяват се редица причини за това, но главната се корени в невъзможността да бъдат използвани инструментите, приведени след приемането на резолюциите на Съвета за сигурност в случая с Либия.
Въпреки това не са редки и гласовете на политици и наблюдатели отвъд Океана, които призовават Обама да изостави предпазливата си позиция и да се ориентира към военна намеса срещу Башар ал-Асад. Сред тях е и Джон Маккейн, който изразява мнението на влиятелни кръгове на Републиканската партия. Все още няма яснота какво би предприел Вашингтон, ако поредната посредническа мисия, този път на Кофи Анан, се окаже пълен провал.

Руско-китайското вето

Сирийската криза се превърна в своеобразен тест за премерване на силите между големите играчи в многополюсния свят. Това донякъде напомня големите конфронтации от близкото минало по преразпределянето на сферите на влияние в Близкия и Средния изток.
При това, че руско-китайското вето на резолюцията на Съвета за сигурност даде зелена светлина за засилване на военните сблъсъци в Сирия.
Какви са мотивите на Русия? Наблюдателите виждат в нейната позиция както идеологически фактори, така и защита на собствените й интереси.
Общото между Москва и Пекин е, че както евразийската, така и азиатската велика сила виждат възможност за реванш в условията на световна икономическа криза, довела Запада до сериозни сътресения. Така например администрацията на Обама бе принудена да свие военния си бюджет, което означава и ограничаване на ролята на Пентагона зад граница, включително и в Близкия изток и Персийския залив. Това, естествено, създава предпоставки за опитите от страна на възходящ Китай и особено путинска Русия да използват „арабската пролет” и свързаната с нея криза на регионалния порядък в Близкия изток за завръщане в арабско-мюсюлманския свят.
Но Москва и Пекин имат и друга причина да проявяват повишена чувствителност спрямо случващото се около Сирия. Поредицата успешни в една или друга степен арабски революции доведоха на власт вчера в Тунис, днес в Египет, а утре може би и в Сирия Мюсюлмански братя и техни съмишленици от широкия спектър на политическия ислям. Ефектът на доминото, при който от запад на изток се сриват един след друг диктаторски режими със светски характер, за да бъдат заменени от мюсюлмански елити, неминуемо и сякаш неотклонно застрашава Русия и Китай.
Както е известно, и двете гигантски държави имат в състава си мюсюлмански републики и провинции, в които съществува голям опозиционен потенциал. В Русия е налице брожение в мюсюлманските територии срещу местните управляващи елити, които обслужват интересите на Кремъл. А както е известно, Чечения, която бе смазана в рамките на кръвопролитна война, е потенциален център на напрежение за цяла Русия.
В Китай мюсюлманският фактор е свързан с близо 100-милионното население на уйгурите, който не се считат за изцяло интегрирани в китайското общество.
По тези причини както Русия, така и Китай се стремят да предотвратят повторение на либийския сценарий и да постигнат някакво споразумение за решаване на сирийската криза, което би съхранило тяхното влияние в Близкия изток.

Израел между два огъня

Каква е позицията на Израел? Естествено, Тел Авив не може да е безразличен към ставащото в най-важната за неговата сигурност съседка. Опасенията сред политиците и генералитета са, че евентуална война в Сирия ще зачеркне постигнатото примирие по въпроса за Голанските възвишения, което досега издържа почти четири десетилетия (от 1973 година до днес). Други опасения са свързани с големия военен арсенал, с който разполага режимът в Дамаск, и в частност с усъвършенстваните ракетни установки. При евентуална война и премахване на централния контрол върху армията някои от тях могат да се окажат в ръцете на ливанския враг на Израел – Хизбулла. А както е известно, Хизбулла и нейните съюзници измежду по-радикалните палестински организации са сред най-враждебните спрямо Израел и неговата политика. Все пак най-големи са опасенията, свързани с перспективата баасисткият режим да бъде заменен от неизвестни политически сили, сред които понастоящем се открояват Мюсюлманските братя.
Всичко това обуславя предпазливото отношение на Израел към ставащото в Сирия. Противниците на Асад смятат, че свалянето на режима ще е в дългосрочен интерес на Израел, тъй като с това ще се сложи край на оста Техеран-Дамаск. Същевременно израелските военни експерти са разделени дори в оценките си относно шансовете на Асад – според някои наблюдатели режимът в Дамаск има само месеци и дори седмици живот, докато други са убедени, че ще просъществува години наред.

Турският фактор

Доскоро Турция поддържаше много тесни отношения със Сирия, с която също има обща граница и история. Дори бе подписано стратегическо споразумение за сътрудничество между двете страни.
След като Асад обаче отхвърли опитите за турско посредничество за преодоляване на кризата и провеждането на коренни реформи за демократична трансформация на Сирия, двустранните отношения стигнаха до своето дъно.
Нещо повече – Анкара открито подкрепи сирийската опозиция, насърчавайки онези военни кадри, които дезертират от армията, и предоставяйки сигурно убежище за гражданското население, станало обект на репресиите на режима.
Подходът на Турция традиционно се отличава с голяма балансираност поради чувствителността на сирийския въпрос и влиянието му върху турско-иранските отношения. През последните седмици обаче Анкара чувствително радикализира позицията си поради опасения, че влошаващата се ситуация в Сирия може да взриви редица потенциално опасни ситуации в региона. Това е обяснимо и в светлината на нарасналите амбиции на тандема Ердоган-Давутоглу в регионален план, но и като част от атлантическата политика. Събитията от началото на „арабската пролет” постепенно поставиха Турция на политическата авансцена от Магреба до Ирак и Иран, минавайки през Ливан и Сирия.
Тази мозайка от интереси и приоритети не дава възможност с достатъчна доза определеност да се предсказва какво ще се случи през близките седмици и месеци. Едно обаче е ясно – краят на режима на Асад вече е близо, а вакуумът, който ще възникне след падането на баасисткия режим в Дамаск, ще доведе до пренареждане на целия близкоизточен пъзел.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година