Май 2012 • Брой 12

Тема За ХОРАТА

Тялото разказва

ИСТОРИИ ЗА СИЛАТА, СЛАБОСТТА И ДУШАТА НА ФИЗИЧЕСКИЯ АЗ

Задвижено от съзнанието, управлявано от мисълта, изтощено от емоциите, изразяващо се в движение – всичко, което не си знаел за собственото си тяло и си се страхувал да попиташ, в три откровени разговора.

 

Тяло за побеждаване

Станчо Станев – световнопризнатият учител по източни бойни изкуства, лечител и художник, цитира една католическа светица – Тереза Авилска: „Погрижи се за тялото си така, че да може на душата ти да й се прииска да живее в него.” И още…

„Повечето хора не се обичат, не обичат личността в себе си, не признават мислите и емоциите си. Оттук идват и повечето им физически проблеми. Те не успяват да открият и духовната подкрепа от учител, проповедник или наставник в пътя към божественото. А всички се стремят към тази Висша сила, чието присъствие усещат. Пътищата може да са различни, но всички водят към една цел, без значение как я наричаме – християнска църква, даоизъм или ислям.
При мен често идват хора, прочели куп книги, жадни за още информация, но в главата им е хаос, защото не знаят как да направят първата практическа стъпка. Тъй като нито едно от източните учения не се случва на книга, следването на учителя и напътствията му за овладяване на тялото и духа са неотменими.

Моята история с източните бойни изкуства се зароди в период, когато те бяха забранени у нас и заниманията ми бяха апокрифни. Смяташе се, че хората, които ги практикуват, са опасни за обществото, потенциални атентатори и терористи. И така, тайно аз започнах още като дете с джудо, после карате, джу джуцу, айкидо, до постепенното откриване на ушу, най-близкото до мен. Специфично за източните бойни изкуства е бавното, продължително учене и хората с повърхностни интереси просто отпадат. Съветвам всеки, пожелал да тръгне по този път, да е искрен с намеренията си, да реши дали просто иска да се бие по улиците, или да навлезе в нещо духовно. А изборът  на близкото до същността му бойно изкуство ще се случи постепенно и плавно.

Ушу се основава на сливане на душата и тялото, на хармония между човека и Вселената и най-вече на хармония със самия себе си. Един процес, в който вървиш към постигането на духовен мир, дълъг път на посвещаване, физически усилия, съчетани с навлизане в източната философия и разбирането й.

Работата в духовен план е най-същественият елемент от развитието на тялото. Да се пребориш с недобрите си мисли, желания и емоции, ти  да бъдеш този, който ги ръководи. Да приемеш лишението като принцип, да отхвърлиш много неща като алкохол, цигари, вредни храни, негативни мисли. Наричам ги „тавани”, които човек сам поставя над себе си и сам премахва. Да имаш контрол върху емоциите си, е пътят към физическата ти хармония, ти трябва да си този, който казва какво ще се случи с тялото ти, а не то на теб. Защото основната борба  в източните бойни изкуства е борбата с личните ти желания и слабости. Лао Дзъ казва: „Който побеждава другите, е силен, който побеждава себе си, е могъщ.” Аз добавям само едно – нека се стремим към това могъщество.”


Тяло за изразяване

Професор Александра Хонг преподава танц и техники за игра с тялото повече от 20 години и мисълта на Айседора Дънкан „Танцът е израз на душата” я убеждава да работи за душата на много „непрофесионални” тела.

„Важно е да танцуваш. Да се изразиш чрез танц, без значение какъв е. Така съзнанието ще държи тялото тренирано, а когато човек знае как да ходи, как да стои, как да вдишва, ще придаде и нов смисъл на ежедневието си.

Въпреки че съм затанцувала от прохождането си, аз съм родена с тазова луксация и дюстабан, сложили кръст върху заниманията ми с танци, дори бях изключена от „физическото” в училище. Но когато кандидатствах във ВГИК (Висшето училище за кино в Москва, бел. ред.), унищожих истинския си медицински картон и измамих изпитната комисия. После, идвайки в България, без да мога да обеля и дума на български, невербалният театър просто стана моя съдба.
Реших да преодолея клеймото „инвалид” и  успях да излекувам тялото и съзнанието си чрез движението. Постигнатото ме научи и как да предавам на другите това преодоляване на страховете и клишетата, наложени им от някого другиго.

Няма кой да определи кое е хармонично или правилно за твоето тяло и неговото движение, ако не си професионален танцьор или балетист. Днес дори техниката на съвременния танц се основава много повече на дишането, на позиционирането в пространството, на много източни движенчески практики като тай чи и йога и на усещането за баланс, а не на критериите за телесно съвършенство.
Като режисьор и хореограф, аз работя по техниката на Михаил Чехов, създадена за пластичното обогатяване на актьорите. Взимам драматургичен текст и заедно със студентите търсим пластичния еквивалент на емоцията, стояща зад думата. Актьорът трябва да разбере текста, да направи психологически анализ, да избере емоционалния план и чак тогава да търси жеста на тялото, който по естествен път ще събуди тази емоция у него. Така се постигат естественост и органика на сцената.

Една голяма световна тенденция е лекуването чрез танц и движенческа терапия. По европейски статистики след адвокатите, лекарите и програмистите арттерапевтите са най-търсени. Преди 13 години за първи път разбрах колко важна е терапията чрез изкуство, след като работих в болницата ИСУЛ, в центъра за деца, болни от левкемия. Бях просто клоун, но взаимното ни сътрудничество даде много добри резултати.

Уви, у нас за телесно-двигателната терапия с изкуство все още никой нищо не знае, да не говорим, че тя не се прилага, а проблемите стават все по дълбоки. Децата, които се раждат днес, възприемат света по коренно различен начин от нас. Първите им „срещи” с околния свят са през компютъра. Тези деца не умеят и не искат да четат, те не умеят да пишат и разсъждават и оттук контактът с тях е повече невербален, тоест телесен.

Ще спомена за още един „телесен” проблем: преди 150 години нашите предци са се придвижвали пеша или с кон. Днес се качваме до третия етаж с асансьор, а и прекарваме по осем часа, седнали пред компютъра. Скелетът се деформира, а мускулите атрофират. Намираме се в уникален момент от развитието на човека и изкуството на тялото е пътят да запазим душевния си комфорт.

Тялото изразява протичащия живот и емоционалния план, който остава в подсъзнанието. Затова онзи зрител, който разглежда нещата в дълбочина, по-лесно възприема танца на сцената.”



Тяло за спасяване

Попитан какво хората би трябвало да желаят от живота, римският поет Ювенал отговорил: „Здрав дух в здраво тяло”. С познатата сентенция започваме разговора и с рехабилитатора Александър Спиридонов от столичния дневен център за социална рехабилитация – човек, който помага на личността да събуди отново тялото за живот.

„Човешкото тяло не е създадено, за да стои на едно място, и в тази връзка мисля, че днес обездвижването е враг номер едно на хората. Живеем неестествено, а силата и издръжливостта на древните хора са се дължали основно на движението им. Въпросът днес не е да живеем по 90 години, а как живеем, как изглеждаме и как се чувстваме.

Мисията на моята работа е да възстановявам телата на хора, претърпели сериозни травми. А най-голямата заблуда в тази работа е, че всичко свързано с травмите на телата може да възстанови. Гръбначно-мозъчните травми и ампутациите са необратими събития. Но ако има нещо, което наистина помага, това е добрата физическа кондиция на тялото, преди инцидентът да се случи. Всичко друго е характер.
Огромна е разликата в лечението на един строителен работник и един професор – просто хората с добра физическа култура правят чудеса при възстановяването си. Начинът, по който си мислил за себе си, и желанието да станеш от леглото са „инструментите” на това лечение. Срещам се с пациенти, които дори не мислят за тялото си като за дадено ни завинаги, като за основния инструмент на съществуването ни.

Най-голямата сила на рехабилитацията е в профилактиката, а не в лечението, но за жалост в България не обръщаме внимание на елементи от профилактиката като хигиената на хранене, движението, хигиената на духа. Ако си потиснат, ако не си оптимист, и най-здравият човек да си, след време няма да си здрав.

Работата на рехабилитатор ме научи да ценя особено това, което имам, и да го развивам. Виждаш колко ние, „нормалните”, сме облагодетелствани със здравите си тела.
А когато поемеш в посоката към промяна на тялото си, се срещаш с два проблема. Единият е очакването, а другият – как това очакване се разполага във времето. Хората искат да стане бързо, но няма как, само напълняването е бързо. А постигането и задържането на формата на тялото е нещо изключително бавно и трудно и хората много често се обезкуражават. Стигаме отново до това, че проблемите на тялото всъщност са чисто психически.”

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година