Април 2012 • Брой 11

Максимални обороти

Николай и Даниела КалайковиПеру. Едно пътуване през плановете до мечтите

Мъж и жена, мотор и път... Звучи хем графично, хем някак романно, но пък е толкова истинско, че ми се иска да го изживея. Особено отвъд един океан. И особено след като чух разказа за пътуването на Даниела и Николай до Перу.


Чича, писко и бира

Когато човек отиде на ново място, трябва да опита всичко местно. Как иначе ще усети, че е бил в друг, различен свят? В случая в Олянтайтамбо пробвахме странната чича. Наричат я местната бира, но тя няма нищо общо с бирата. Това си е типична кечуа напитка, която се приготвя от незапомнени времена – преварка от царевица, която едни баби дъвчат, плюят в казани и това нещо се оставя да втасва. Получава се нещо тъмнокафяво, стипчиво на вкус и слабоалкохолно, около 15 градуса. Къщите, пред които видиш един стърчащ колец, на който накрая като знаме е вързано парче червен плат – там се продава чича. Влязохме в една такава и видяхме очакваните баби, леген и казан. Дървени маси от времето на Атахуалпа и край тях – пластмасови столове. И групичка от старци с общо четири зъба, които, като видяха, че влиза някой, който очевидно е чужденец, целите се разтвориха в сияйни, леко подпийнали усмивки...
Едната от бабите посегна и взе пластмасова чаша – от тези за еднократна употреба, които беше ясно, че не са за еднократна употреба, изплакна я в някакъв казан, в който явно се плакнеше всичко, и понечи да ни сипе. Но другата я спря и извади отнякъде стъклена чаша, измита горе-долу, и ни сипа чича.
А иначе бирата в Перу е много хубава и както и тук, е кръстена на града или областта. В Куско пиеш Кускена, в Арекипа – Арекипена.
Опитахме и „писко“. Град Писко се намира на брега на Тихия океан и, естествено, напитката е кръстена на него. Според легендата испанците опитали да направят вино, но не станало точно вино, а писко, и те много го харесали. Писко на практика е вид гроздова ракия, но с много специфичен вкус и високоалкохолна.

Към Мачу Пикчу   

До Мачу  Пикчу, който се намира на около 40 километра от Олянтайтамбо, път няма. Натам, покрай река Урубамба, върви само теснолинейка, подобна на детско влакче. Билетите за нея си бяхме запазили още преди да заминем. А и тя не води до самия град, а до Акуа Калиентес (Топлите води – пр.) – местност, наречена така заради топлите си извори. От Акуа Калиентес автобусчета качват туристите до Мачу Пикчу.
Препоръчвам на всеки да си наеме гид, когато отива там. Защото нещата са пред очите ти, изключително вълнуващи са, но ако искаш да разбереш духа на мястото, трябва да знаеш кое какво е.
Повечето туристически обекти са донякъде прехвалени. Като ги видиш, откриваш, че не са чак толкова невероятни или пък са мръсни. Но Мачу Пикчу е мястото, което надмина всичките ни очаквания. Такова съчетание между природа и постижения на цивилизацията рядко се вижда. И ти се иска да снимаш, да снимаш. Апаратът буквално загрява, а екскурзоводът постоянно повтаря: „Чакайте, има и още по-хубави места за снимане!“
Отново ме възхити перфектната водопреносна система, характерна за всички градежи на инките. Беше пълно с хора, чуваше се всякаква реч, най-често испанска и руска. Всичко бе перфектно поддържано, невероятно чисто въпреки огромния поток туристи.

Към Титикака

На другия ден тръгнахме да се изтегляме от Свещената долина на инките. Навсякъде в Андите пътят е с много завои. Мислех си: „Аз мотора си не съм го виждал прав, постоянно е все на ръб“. Толкова завои, колкото направих там за двайсет дена, не съм правил през целия си живот. Но когато се качихме на Алтиплано към прохода Санта Роза, пред нас се разкриха невероятни прави участъци с удивително красиви гледки. И там – малко преди Титикака, пътят, който до този момент беше чудесно асфалтиран, се оказа в ремонт и целият в дупки. За капак точно тогава се стъмни и започна буря. Но макар че беше мръкнало и езерото не се виждаше, ние го усещахме. А в далечината се виждаше как светкавиците падат във водите му. Красиво и призрачно.
Езерото е на 3800 метра надморска височина и на рецепцията в хотела стоеше бутилка с кислород. Докато пътувахме, минавахме и минавахме километри, а нямаше как да си смажем веригата. В багажа ни го нямаше специалният спрей. Смазването трябва да се прави на всеки 300-400 километра, иначе веригата после не става за нищо. Когато се обадих на Ларс и го попитах няма ли да смазваме веригата, той отговори: „Не е много необходимо, но ако настояваш...“. „И с какво да го направя?“, попитах аз. „С каквото намериш.“ И така, спряхме в един малък селски автосервиз, в който техникът не говореше испански, а само аймара, и с едно обикновено машинно масло смазахме веригата. После Ларс ми обясни защо не дават спрейове – по-евтино им излиза да сменят веригите, отколкото да плащат обезщетения, когато спреят гръмне в багажника заради надморската височина. И наистина, блистерите ни с лекарства или бяха спукани, или издути като възглавнички.
Една от атракциите на Титикака беше разходка с корабче до плаващите острови Уросита. Жителите им са индианци аймара и  когато дошли инките, те се изселили с лодките си навътре в езерото. И оттогава живеят там. Аймара гледат животни, имат си градини. Казаха ни, че като се скарат две семейства, вадят трионите, разделят отрова по средата и това слага край на споровете. Островите са от сплетена тръстика и когато стъпваш, усещането е особено меко. А от тази тръстика се прави всичко – тя е храна за животните, от нея сплитат лодките и се и яде. На вкус е донякъде като сладникав чесън...

Вратата към Петото измерение

Тя се намира близо до Титикака и за нея има много легенди. Бяхме чели, че когато се допреш до конкретните места в камъка и произнесеш три специални тона, скалата се разтваря и преминаваш. Разказаха ни, че главният жрец на инките, който бягал от испанците и носел Златния диск на Слънцето, който бил магически и с кодирано на него свещено знание, стигнал до това място, произнесъл трите тона и се изпарил пред погледа на преследвачите си. Може да си въобразявам, но аз, за части от секундата, когато застанах там, сякаш видях нещо като бял калейдоскоп. Може да е внушение, може да е от разредения въздух, не знам.

Полетът на Кондора

После се упътихме към каньона Колка – единственото място в света, където можеш да видиш кондори. Каньонът е три и половина пъти по-дълбок от Гранд Каньон в Колорадо. Поглеждаш надолу и дъното му не се вижда. Но не трябва да има нито едно облаче, температурата да е еди-каква си, следват още куп условия и тогава имаш 20-30 процента шанс да ги видиш, че летят. И ставаш рано, защото летят между 6 и 8 сутринта. Пристигнахме там и тъкмо си помислих, че сме попаднали в някакъв туристически капан, изведнъж се появи един, а след него втори. И като се разлетяха! Всичко се изпълни с кондори!
Пътуването ни завърши в Арекипа, където върнахме мотора на нашите приятели холандците. Тъкмо в деня, в който пристигнахме, те откриваха новото си представителство – бяха дошли министърът на туризма на Перу, местният заместник на икономиката, посланикът на Холандия. Туризмът е много добре уреден в Перу – каквато екскурзия или спорт ти се прииска, ще ти бъде организирана. От всяко място се събира такса – малка, дребни монети, но задължителна. И тази такса после се влага в грижата за обектите, в поддръжката на пътищата.
В Арекипа не можеше да не посетим женския манастир Санта Катерина, в който в продължение на 500 години, до 1986 година мъжки крак не е стъпвал. После за монахините е било оставено само едно малко крило, а останалата част е била превърната в музей. Това беше последното място, което посетихме, преди да отпътуваме за летището и да се върнем в Европа.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година