Февруари 2012 • Брой 10

Нещата отвътре

Ръката, която дава

Горан Благоев за почестите на ктиторството и анонимността на дарителството в църквата

 

Какви са корените на ктиторството и отношенията на църквата с хората, получили званието ктитор?

Ктиторството е стара форма за подпомагане на църквата. Ог гръцки думата се превежда като спомоществoвател или основател – т.е. ктиторът е човек, който съгражда нещо за църквата. Това са хора, дарили имот или средства за построяването на храм или манастир. И съвсем естествено сред тях няма да видим обикновени хора – през Средновековието ктитори са владетели, аристократи, висши духовници – те са имали и властта, и средствата. Те са благодетелите на църквата, които се радват на нейната особена почит – ктиторите се споменават по време на всяка литургия, а образите им преди векове са изписвани в храма редом с тези на светците. И точно в това е голямото изопачаване на християнската идея за дарителството, защото Христос ни учи, когато правим добро – било при съграждането на храм, било когато помагаме на страдащи хора – да го вършим тайно. Защото доброто се прави в името на Бога, а не за да те прославят хората.

Църквата обаче носи историческа обремененост от дълбоката си обвързаност с държавата и винаги е проявявала особено отношение, граничещо с раболепие, пред хората с власт – независимо дали става въпрос за политически позиции, или за властта на парите. И така ктиторството се превръща в показност и пропаганда. Вижте мозайките от Равена – император Юстиниан и съпругата му Теодора са изобразени като ктитори в територия с лабилна принадлежност към Византия – и точно там империята трябва да демонстрира своята мощ. Как? Чрез пищните мозайки, за които се хвърлят колосални средства. Това е начин да демонстрираш властовите си устои чрез църквата. Колкото и да е абсурдно, църквата е среда и средство за това утвърждаване и чрез ктиторството. Един ктиторски портрет от Средновековието може да носи важна информация за живота по онова време – т.е. той да е уникален исторически извор и памет за времето. Но памет за човеците, а не за Бога. Защото Бог няма нужда някой да напомня постоянно за благодеянието си – чрез ктиторския си портрет или надпис. Да не говорим, че в храма трябва да бъде изобразявана и почитана само светостта!
    
За съжаление подобно поведение на висшия клир се наблюдава и днес – с тази разлика, че ктиторите поне не ги зографисват в храмовете. През 2009 година се случи да снимаме освещаването на нова църква в един от жилищните квартали на Пловдив – безспорно добро дело, защото в този комплекс от социалистически панелки не е можело  да се мисли за храм преди 89-а. Митрополитът, млад и амбициозен архиерей, бе осигурил нужните средства само от един дарител – крупен бизнесмен. Кое беше смущаващото – невероятното венцехвалене на този „ктитор” от страна на владиката. В негова чест той бе учредил орден – скривайки се зад уставния член, че всеки митрополит може да раздава отличия в епархията си. Това бе орден на името на св. ап. Ерм – първият епископ на Тракия, ученик на св. ап. Павел – т.е. един от първите разпространители на Христовата вяра по нашите земи. И първият носител на този орден у нас става една твърде противоречива личност.

В такъв случай кои са онези, чийто дарителски жест е автентично свързан с вярата в Бога?

Ктиторите в очите на Бога, а не на хората – вярвам в това – са онези, чието добротворство е белязано от скромност. Ще ви споделя два конкретни примера. В квартала на град Трън, Баринци, три жени поддържат църквата Св. Петка и скалния параклис на името на светицата. С годините превърнаха светинята в истинско място за поклонение. И какво се оказа – парите, които хората оставят, тези жени старателно събират и използват за поддържането на храма, а част от тях даряват за възстановяването на рушащи се църкви в Трънско, които съвсем не са малко. При това става въпрос за суми от порядъка на 500-800 лв. – твърде много за този беден район. Нали си даваме сметка, че мнозина на тяхно място биха се изкушили да заделят нещо и за себе си. Но на тези три жени и през ум не им е минало, че може да го сторят – и така, без да се афишират, са се превърнали в истински благодетелки на църквата. За тях обаче няма ордени и венцехваления – висшите клирици дори не подозират за подвига им. Ами дарителството на дядо Добри от Байлово – старецът, който внесе 37 000 лв. на катедралния храм Св. Ал Невски. Мнозина го смятаха за просяк, докато не се разбра, че всичко, което събере пред централните столични храмове, дарява за възстановяване на църкви в Софийско. Представи си какво е да стоиш пред храмовете с протегната ръка, в продължение на часове, за да събираш пари за порутената святост, казвайки с блага усмивка, че пенсийката ти е достатъчна, за да живееш. Ето този човек е истинският Ктитор, достоен за възхвала от клира, заедно с невероятния му пример за вършене на добро, както Христос ни учи – смирено и тихо. Как да сравня добротворството на този старец или на жените от Трън, изстрадалата им лепта със спонсорството на бизнесмените, които търсят признание и облаги?! Висшият клир трябва да осъзнае, че докато афишира раболепието си към силните на деня, докато стимулира парвенющината в храма, редовите миряни все повече ще се отдалечават от тях. Бих казал, че се създава едно уродливо положение – църквата да възхвалява някого като благодетел, а той дори да няма поведението на църковен човек.

Какви са настоящите причини за тази деформация?

Причината е, че мнозина от клириците вече не се и свенят да демонстрират контактите си с бизнеса. За тях те са най-важни – не скромните дарения на миряните. И така превръщат църквата в лъскава витрина на МОЛ – възпитават ни в нескрит материализъм. Преди няколко недели се четеше евангелският текст за митаря Закхей. Макар и грешен той е имал стремеж към Бога и кайеки се, обещава на Христос да върне всичко, което несправедливо е отнел, а освен това да даде и половината от имота си на бедните. Това, което ме възмути в проповедта, която чух, бяха думите на свещеника: „Слава Богу, днес Христос не иска от нас да даваме половината от имота си. Той иска нашето покаяние.” Е как ще има човек смирение и покаяние, ако не е готов да се раздели не с половината, а с целия си имот, за да угоди на Бога?! Това, което ни отличава като християни, е, че ние сме длъжни да даваме, да даваме – и то без граници. Колко светци, когато са тръгвали по пътя на отшелничеството, са дарявали целия си имот на бедните?!
В тези сибирски студове колко от нас  приютиха в дома си бездомник? Нито един митрополит не призова – отворете храмовете през нощта, за да има къде да преспят бездомните.

Песимистично изглежда и бъдещето в този контекст.

Всъщност всичко, за което говорим, не бива да ни носи песимизъм. Ако човек върви по пътя на вярата, не би следвало нищо да го отклонява, натъжава или обърква – нито безобразията на висшия клир, нито човешките несправедливости, още по-малко глобалната глупост. В крайна сметка, ако вярваме в Бога, трябва да сме убедени, че всичко, което ни се случва, е за наше добро дори когато е за вразумяване и изпитание. То пак те възкачва във вярата. Не трябва да губим надеждата си – трудното тепърва предстои. Ако се уповаваме на казаното от св. ап. Йоан Богослов, ще знаем, че преди Свършека на света, преди настъпването на  Царството Божие идва тържеството на Антихриста. И вярващите трябва да са готови да му устоят. Защото в царството на Антихриста църквата също ще я има – но едни в нея ще служат на Дявола, а други ще останат верни на Бога. Мисля си дали времето на Антихриста вече не е дошло? Но надеждата ни е, че след Антихриста идва вечното царство на Бога – и който устои на изкушенията в света, ще бъде в него. 

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година