Януари 2012 • Брой 9

От редактора

Натрапено объркване

Заваля. Ослепително белите снежинки се гонеха в луда надпревара надолу, за да се превърнат в нещо неинтересно за никого. Провирах се сред пелена от избелели надежди и си мислех, че този път мислите ми няма да тръгнат към лошото. Лошото е банално, затова предпочитам да мисля за добрите жестове, да пиша за тях, преди да ги изчистя от кишата и да ги оставя приседнали на някоя пейка. Малка задъхана снежинка мина пред погледа ми и запрати мислите отново на границата с реалността. Днес не би трябвало да вали или поне така обясниха синоптиците, но и при тях, като с всичко останало, нещата са непредвидими. Със снега дойде и усещането за студ. Бавно се просмука в съзнанието ми и залепна там с ясното намерение да остане по-дълго. Точно като първите снежинки, полепнали по килнатите безхаберно покриви в централната част на града. Опитвах се да го игнорирам – повече дълго, отколкото успешно. Опитвах се да се отскубна от студа, докато си тръгвах от кафенето, докато спирах песен-спомен или докато местех безцелно каналите, за да заглуша въпросите и всички безкрайни предположения. Ако в живота ни имаше смислени жестове, следващи важни уроци, и ние със студа щяхме да си говорим на други теми, поклащайки крака, обути в прашни гуменки, на кръстопътя на някое очакване. Не че снегът промени нещо, не че сега е по-различно. Разплаканото време тупуркаше незаинтересовано по улиците, градът, умит от хладната му ласка, нехаеше за моите тревоги. Светът все тъй упорито препускаше към нови отговори, а старите въпроси висяха накичени по клоните на стегнатото недомислие. Погледнах разсеяно встрани, сякаш за да прикрия несигурността, която се четеше в погледа ми. Чувствах се разголена и чорлава, а срещнатите погледи тежаха, не исках и с тях да разговарям, да се разкривам или крия – и без това щях да се чувствам еднакво слаба. Само веднъж си позволих да поговоря със случаен минувач, не наистина, а с поглед. Беше като споделяне и оттогава все се връщам към този момент. Вървеше срещу мен по улицата, говорейки наум, неубедително. Познато чувство. Погледна ме и там, сред глъчката, жестовете и преминаващите съдби, за миг си разделихме тежестта. „Ако все пак го намериш..., поне го прегърни, преди да го оставиш да си тръгне – така ми каза или пък аз това чух. – Хората все по-рядко се прегръщат...” Така си тръгна и студът в онзи недовършен разговор. Така и пътят продължи да ми напомня, че има смисъл да го извървиш. Защото пътищата също имат цел, но ние я проумяваме чак накрая, тъкмо преди да стигнем до нея или преди да завием в съседната пряка.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година