Януари 2012 • Брой 9

Хора

Архитект Васил КитовКодът на тишината

За невероятния като историческа стойност акропол под базиликата Св. София архитектът казва, че е обектът на живота му и ако не дойде тук един-единствен ден, го счита за загубен

Да дешифрира тишината на вековете, за да я чуят хората, е работата на този мъж, който вгражда своя интелектуален потенциал, своя професионализъм, своята култура и философия на метри под земята. Вече 33 години. С търпение, страст и прецизност. На пръв поглед е сдържан, дори затворен, но в минутата, когато по дървена стълба се спускаме под базиликата Св. София, се преобразява. И те въвлича в магическо пътуване през историята, заровила своите мълчаливи следи в подземното пространство. Предлагам и на теб пътуване в Града на мъртвите през античността с архитект Васил Китов.


Само с една плоча надолу от днешната базилика попадаме 22 века назад. Върху 900 квадратни метра има 49 гробници, като най-ранните са от II век преди Христа. И останки от четири  църкви, първата от които вероятно е от втората четвърт на IV век. Съвсем малка църквица, за която се спори дали е за опяване на покойници или своеобразен мавзолей, където са погребани останките на мъченик за Христовата вяра.
Точно под олтара на Св. София са били олтарите и на другите четири църкви. Всяка от тях е била разрушавана от вандалски нападения през IV, V и началото на VI век, но на нейно място е строена друга, по-голяма, и така, докато през VI век се стига до днешния храм, изключителен по мащаб за ония времена.
И като при всеки дълъг живот съдбата на този храм е трудна и превратна. През Средновековието, по време на турското робство, около 250 години храмът е бил джамия. Освобождението заварва църквата лошо пострадала от поредица земетресения през ХVIII век. В края на XIX и през първите години на ХХ век се правят проучвания по инициатива на Софийското археологическо дружество, ръководени от проф. Богдан Филов. Тогава са локализирани първите гробници под базиликата и някои останки от предхождащите църкви. По тези проучвания проф.архитект Александър Рашенов прави проект за реконструкция. През 1929 година базиликата е завършена, осветена и става отново действаща.

Вие откога сте свързан с това място?

От 1978 година. За 1300-годишнината от основаването на българската държава трябваше да се направи паметник на незнайния войн до базиликата и това наложи да се подобрят фасадите й. От 1981 до 1989 година храмът беше затворен под претекст, че се прави реставрация. Но е имало идеи той да бъде отнет от църквата, да се направи на музей или концертна зала, защото акустиката е изключителна.
През 1990 година екип от учени от БАН завари сградата непокътната така, както са я оставили преди 10 години, пълна с боклуци, скелета и прах. Тогава ми беше възложено с екип да изработим проект за експониране на базиликата и на това, което се намира в основите й. Първия проект направих през 1990 година. Но това е един откривателски процес – непрекъснато излизаха нови и нови находки. Наложи се да направя  втори проект през 1996 година, трети – през 2005, но се разкриха нови артефакти и последният, окончателният проект, по който сега се работи, е от 2010 година.

Това е огромен проектантски труд...

Да, но си заслужава, защото се получава нещо много важно и хубаво. Имаме възможност да покажем с материални останки историята на това място и на града в продължение на повече от 22 века и то в условията на една действаща, много тачена и посещавана църква. Всеки може да го види, експонирано по подходящ начин, с умело аранжиране и специално режисирано художествено осветление. Така че, който слезе тук, да има истинско преживяване.
Изключително интересни са мозайките, които сега са вдигнати за консервация и са в ателие на художник-реставратор, но ще се върнат и с една система от стъклени стълби хората ще минават над тях и ще могат да ги виждат. Когато се вдигаха мозайките, се откриха четири много хубави гробници, които не можах да прежаля въпреки съветите на някои колеги и реших да се направи още един етаж надолу. И смъкнахме гробниците с четири метра на едно по-ниско ниво. Не искаме да привнасяме нищо изкуствено, защото то би развалило общото впечатление, че се намираш на едно автентично място. Аз нямам самочувствието да казвам кое как е било със сигурност и затова прецених, че е по-добре да оставим всичко в този вид, в който сме го намерили, или поне максимално близо до него, така че и следващите поколения учени да имат шанса да открият своите хипотези.

Всъщност това голямо пространство подземен музей ли ще бъде?

Не си го представям като музей в традиционния смисъл на думата – със стелажи и експонати, а като средище, в което хората да почувстват наслагването на християнски стойности. За мен това е най-святото от християнска гледна точка място на територията на града. То е живяло много векове и дава усещане за приемственост, за една непрекъсната верига в човешката история. Тук има привидна застиналост в контраст с динамиката отгоре – възможност всеки да се замисли. Чрез стъклени люкове ще има поглед от църквата надолу към различните нива на акропола, но мисля, че погледът и отдолу нагоре е много важен. Тогава внушението е още по-силно. Че не сме първите, не сме и последните на този свят.

Кога ще бъде отворено и достъпно за посетители това подземно богатство?

Ако има достатъчно средства, в рамките на една календарна година може да бъде завършено. Но според мен е напълно възможно и в този момент в определени часове да бъде разрешен достъп на хора.
Така се прави на много места по света, за да се види, че и най-лъскавите обекти минават през етапи на много работа – скелета, прахоляк... Това показва грижата за наследството. Хората работят тук от доста години без механизация, хиляди кубици земя се изнасят кофа по кофа, всичко, което се влага – стотици кубици бетон, пясък, чакъл, цимент, пак кофа по кофа се внася, бърка се на място. Къртовски труд. Тези хора осъзнават какво правят. С тях си говорим, аз се стремя да обяснявам за всяко нещо какво е. И те с гордост водят тук свои роднини, децата си, за да им покажат.
Много пъти съм чувал да се казва: „Ние сме нихилисти, отнасяме се с пренебрежение към историята си”. Но това се възпитава и се иска работа в продължение на поколения.
Ще ви разкажа една история. Рим, 1981 година, февруари, когато Рим е мрачен, влажен и смръщен. Минавам покрай фонтана Ди Треви – прекрасно място, много живо, там денонощно кипи живот, но тогава е абсолютно пусто. Само една женица с две торби стои и гледа. И като се приближих, ми каза: „Боже, каква красота!” Вероятно дошла от провинцията, със своите си грижи, но има сърце да се спре, да се порадва и да оцени...

Като архитект защо ви влече реставрацията?

Това е работа, която иска невероятно търпение, волски нерви, бавно и мъчително стават нещата. Изисква се много информация, много желание да обогатяваш общата и професионалната си култура. Архитектите се стремят да изявят себе си, докато при реставрационната работа човек трябва да потисне егото в себе си в интерес на изявата на онова, което ще бъде представено на  хората.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година