Януари 2012 • Брой 9

Тема За ХОРАТА

И го хвърли на вятъра...

Няколко истории за добротата и нуждата от нея...
или несъвсем

Добротата е едно от чудесата на света...

Започвам и спирам. Отново започвам да пиша, но си стоя само на първото изречение. „Добротата е едно от чудесата на света“ – така са ме учили. „Направи добро и го хвърли в морето...“, „Направи добро и го хвърли на вятъра...“. Но преди няколко дена ми бе заявено, че щом се опитвам да бъда полезна на другите, значи изкупувам някакви грехове. Нямало друго обяснение. Замислих се колко ли болен трябва да е този свят, след като желанието да помогнеш се приема за изкупление.


Малкият ми син също „наля масло в огъня“, неочаквано задавайки въпроса: „Мамо, защо любовта прави рани?“.
„Какъв е този въпрос?“, стреснах се.
Оказа се, че пред него стои разтворена приказката на Оскар Уайлд Себелюбивият великан. Беше стигнал до момента, в който малкото момченце казва на великана, че раните му са раните на любовта...
„В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цялото покрито с хубав бял цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.
Зарадван, великанът изтича долу и изскочи вън, в градината. Но когато дойде съвсем наблизо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:
– Кой е посмял да те нарани? – Защото върху дланите на момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.
– Кой е посмял да те нарани? – извика великанът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го убия!
– Недей! — отговори детето. — Това са раните на любовта.“

Поговорките и съветите в народното ни творчесто се разделят на две – половината поощряват правенето на добро за другите, останалата половина с горчивина го отричат, комбинирайки желанието и реалността. В приказките онзи, който е добър и помага на другите, винаги накрая получава голяма награда. Но в живота за съжаление е точно обратното. Горко на онези, които са повярвали само на приказките, а не са се вслушали в пословиците.
Как да намерим баланса? И нужно ли е? Докога всеки път, когато се опитаме да погледнем малко над собствената си копанка, ще ни обвиняват или че изкупваме грехове, или че сме наивни? Светът напоследък ли е станал такъв, или винаги си е бил, само дето сега ни остава повече време да му обръщаме внимание? Защо не се замисляме, че с всяка своя лоша постъпка отглеждаме лошо отношение към самите себе си, а с всяка добра – шанс за нещо добро?
Навремето в училище много силно впечатление ми направи един от законите на механиката: „Всяко действие има обратно по посока и равно по сила противодействие“. Изразено в ежедневието, то се тълкува така: удари ме и ще получиш същия шамар; прегърни ме и аз също ще те прегърна..

Мухамад Юнус и Грамийн банк

Икономистът Мухамад Юнус от Бангладеш и неговата банка за микрокредити Грамийн банк получиха през 2006 Нобеловата награда за мир. Тя бе присъдена за усилията на Юнус  да помогне на най-бедната част от населението в своята родина, като използва нов тип програми за микрокредитиране.

„Всеки човек на земята има потенциала и правото да живее добре. Сред различните държави и цивилизации Юнус и неговата банка за микрокредити показаха, че дори най-бедните сред бедните могат да работят, за да допринесат за собственото си развитие“, се казва в съобщението на комитета, присъждащ Нобеловата награда за мир. Целта на Юнус е изкореняването на бедността в глобален мащаб. Той изхожда от разбирането, че мизерията е грешка на системата, а не на самите бедни, и вярва, че дори онези, които живеят с под един долар на ден, също са способни да започнат бизнес. Лихвата е по-висока от тази на традиционните банки – започва от 15%, но може да достигне дори 100%. Но пък, за разлика от останалите банки, се отпускат дребни заеми дори на просяци.

Системата за отпускане на микрокредити работи най-вече с жени, които искат да се избавят от бедността, а кредитите се отпускат единствено с гаранции от други кредитополучатели на Грамийн. Така се създава система на взаимно подпомагане и взаимна отговорност. Хората си помагат, а макар сумите да са изключително малки за нашите разбирания – понякога по 20-40 долара – те са огромни за хората от крайно бедните и постоянно връхлитани от бедствия райони на Бангладеш. Парите се използват за дребен бизнес като отглеждане не зеленчуци, купуване на крава, а мнозина са спасени от ежедневието на просяци.

Неочаквано обаче през тази година Мухамад Юнус бе уволнен от собствената си банка. Мотивът беше, че 70-годишният банкер е прехвърлил задължителната за пенсиониране възраст от 60 години, а преизбирането му през 2000 година не е съгласувано с Централната банка в Бангладеш. Решението за освобождаването му от длъжност е на Централната банка, която може да се меси в делата на Грамийн, тъй като правителството притежава 25% от нея.
„Професор Юнус не е банкер, той е национална гордост. Свалянето му от поста ще подкопае имиджа на страната“, коментира пред AFP преподавателят по политически науки в университета в Дака Саладин Аминузаман. Говори се обаче, че уволнението на Юнус е следствие на войната между банкера и министър-председателя Шейх Хасина. 
Поддръжниците на микрокредитирането цитират доклад, според който системата е помогнала на 10 милиона души в Бангладеш в периода 1990-2008, като много семейства са увеличили дохода си до над 1.25 долара на ден. Според критиците обаче микрокредитирането е дискредитирано от прекалено високите лихви и от това, че може да минат 20-30 години преди един заем да бъде изплатен напълно.

Димитър Списаревски

Капитан Димитър Списаревски е български летец-изтребител, малко познат сред сънародниците си. Година след геройската му смърт през 1943 държавната политика налага пълно мълчание за случилото се въпреки антиамериканската политика. Сега пък, благодарение на проамериканската политика, бомбардировките на София са удобно забравени.

Списаревски учи за летец във Военното на Н. В. училище, изпратен е и на обучение в Германия и завършва школата за летци изтребители във Вернойхен. На 20 декември 1943 година, когато армада американски бомбардировачи „летящи крепости“ Б-24 Либърейтър, охранявани от 50 изтребителя, се насочва да бомбардира за пореден път София, той е един от летците на бойно дежурство на летище Божурище. Това ще бъде първият му боен полет.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервен и се включва във въздушния бой със закъснение. Сваля един бомбардировач и се насочва към летящите крепости. В битката с охраняващите го бомбардировачи той свършва патроните на бордовата картечница и останал без боеприпаси, врязва самолета си във вражеската машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен от ударната вълна.
Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско, където тялото му е открито сред отломките. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето.

Свидетелствата на американските и английските пилоти за случилото се са красноречиви. Лейтенант Джон Маклендън заявява: „Само шест минути, преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша „летяща крепост“  и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта“ се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот!“.
Лейтенант Едуард Тинкер казва: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията.“

Подофицер Робърт Ренър свидетелства: „Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша „летяща крепост“.
Говори се, че подофицерът Робърт Хенри Ренър – единственият останал жив летец от екипажа на Либърейтъра, помолил да доведат при него майката на Димитър Списаревски, на която в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син искал да предаде своите ордени и медали. За съжаление това е само легенда, но затова пък – хубава.

Нейно Величество Елеонора, Царица Българска

Казват, че основното задължение на владетелите и управниците е да се грижат за своя народ. Някои го правят, други не.
В наши дни за българската царица Елеонора се говори малко и малцина знаят, че още с пристигането си у нас тя се заема с редица благотворителни дейности и дори е милосърдна сестра на фронта. По нейна инициатива през 1910 година със заповед на Министерството на народното просвещение е създаден фондът Царица Елеонора, чието предназначение е да събира средства за построяване на сгради за институтите за глухи и за слепи деца. Тя основава и така нареченото еврейско сиропиталище, което също носи нейното име. Дори в годините на Втората световна война то не затваря врати, а продължава дейността си, щедро подпомагано от царица Йоанна.

Благодарение на царица Елеонора е запазена и спасена от разрушаване Боянската църква. Първоначално се планирало храмът да бъде разрушен, за да се издигне по-голям за нуждите на село Бояна. За да спаси уникалната църква с фреските на севастократор Калоян и севастократорица Десислава, царицата лично купува празен парцел за строеж на нова църква, а в средновековния храм започват реставрационни дейности.

Фердинанд устройва прелестния малък парк около църквата и засажда уникалните за България северноамерикански секвои и други редки видове.
След кончината на царица Елеонора през септември 1917 година тя е погребана до южната страна на църквата. Тленните й останки са положени в скромен гроб, украсен само с един дялан каменен кръст. През годините на комунистическия режим гробът й е осквернен и заличен. Възстановен е едва през деветдесетте години на ХХ век.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година