Ноември 2011 • Брой 8

Хора

Михаил ВешимПовест за малката къща

 

„Имам една малка къщичка в Троянския балкан...“ Това се случва, когато поискаш от голям разказвач да ти разказва. Приказка. От онези, в които порасналите деца страстно мечтаят да попаднат, но често си остават само с мечтите. И така, Михаил Вешим е един от най-добрите съвременни български разказвачи на истории – позитивен сред мрачните на строения, усмихнат сред тежките погледи, незлоблив сред тъмните думи. Неговата без крайно харесвана повест Английският съсед се превърна в повод за това интервю.

 

Роден сте в София, но дали сте прекарвали летата си, както повечето градски деца, на село, при някоя баба?

През летните ваканции и мен ме пращаха при баба в едно ловешко село, където за месец-два си ставах истинско селянче. Яздех магаре, помагах в градината, ходех понякога с овцете. Така имах едно естествено и природосъобразно детство, нещо, което днешните градски деца нямат. Макар и роден в София, аз не бях съвсем градско дете,защото живеех в Панчарево и учех в местното училище. Лятото прекарвах около езерото – ловях риба, плувах, имах лодка... Зимите бяха с много сняг и пързалки, впрягах кучето си в шейна и ходех с него до магазина като герой на Джек Лондон. От малък съм близо до природата и това ми зарежда батериите. И сега всеки ден ходя в гората около Телевизионната кула – един спокоен час за размисъл върху живота...

Откъде имате впечатления за хората в малките градчета и селца? И що за хора са те?

Имам една малка къщичка в Троянския балкан. Харесвам тоя край не само заради природата, а и заради хората. Балканджии, свестни и работливи човеци. Живеят като в патриархална идилия – там не се краде и къщите не се заключват. Възрастни те хора са на уважение, съседите си помагат един на друг. Когато се появя там, от околните къщи ид ват на приказка и всеки носи някакъв дар – кошничка джанки, паница мляко, няколко яйца или тиквички. Що домашни ракии съм дегустирал там, за да не обидя домакините... Хората от тоя край са толкова спокойни, открити и дружелюбни, че нямат нищо общо с изнервените и вечно забърза ни софиянци. Но както е тръгнало, сигурно и там животът ще се промени – старците постепенно си отиват, а на младите не им се живее на село. Те предпочитат да пасат овце в Испания, отколкото в Троянския балкан. Вазовото Когато бях овчарче им звучи по-добре на испански заради заплащането в евро...

Откъде идва това противопоставяне (у нас) между хората от града и хората от селото? Имаме ли комплекс за „градско“ и „селско“?

То е на повече от половин век. В годините на социализма селото дойде в града. Насилственото коопериране остави селяните без земя. Наложената по съветски модел индустриализация привлече в градовете хиляди хора, които си бяха потомствени селяни, а трябваше да заживеят по градски. Заради тях се построиха грозните панелни комплекси. Хората от село ги населиха и пренесоха там начина си на живот – почнаха да затварят буркани пред блока и да варят лютеница. Един отглежда на балкона си асма, бере грозде и прави ракия в тенджера под налягане. Друг вмирисва входа на кисело зеле и туршии. Всеки вход в Младост и Люлин мирише на вкиснато, а това вкисва и отношенията между хората. Обидното „селянин” дойде заради проявите на откровена простотия – да си изхвърляш боклука от балкона, да крещиш невъздържано по децата пред блока, да крадеш крушката от асансьора или вестника от кутията на съседа. В очите на възпитания човек „селянин” е този, който се бута в трамвая, прережда се в ма газина, не събира нечистотиите след кучето си. „Селянин” е и шофьорът на скъпия джип, дето те гази на пешеходна пътека, и таксиджията, надул чалга, и пушачът, който демонстративно ти духа в лицето на забранено за пушене място. В езика ни „селянин” стана синоним на простака, а това не е справедливо спрямо хората от село. Защото на село съм срещал много природно интелигентни хора, както съм виждал и дивни простаци гражда ни, расли на жълти павета, с по няколко дипломи и големи претенции...

Има ли реални хора сред образите от „Английският съсед“? Някой познал ли се е след излизането на книгата, а после и на филма?

Всяка прилика с действителни лица е случайна. Образите в Английският съсед са събирателни – в тях има недостатъци и качества от разни хора. Хора, които съм наблюдавал в селски кръчми, с които лично съм разговарял за нещата от живота. Такива екземпляри като моя Нотингам Форест, дето вярва, че в България не се забогатява с работа, а от тото, за съжаление има доста – по села и градове. Има и носталгици по соца като Щърбанов, и объркани „патриоти” като Скинаря, дето мрази всички различни, но без да знае защо... Те не са измислени, взети са от живота.

В един сайт прочетох следните коментари: „...Книгата не е смешна, а тъжна, защото описаните в нея образи са твърде правдоподобни.“ и „Чудесна и много смешна книга! И аз препоръчвам да се чете само от интелигентни хора. Лошо то е, че докато я четях и се смеех, в същото време ми се плачеше...“

Аз съм писател на смешни истории. И като човек съм такъв – любимо ми е да съм сред приятели, с които да си разказ ваме майтапи и да се кикотим. Намерението ми беше да раз кажа историята на Английският съсед забавно, с хумор. Ако в крайна сметка се е получило тъжно, може би е мой творчески неуспех. Или пък обратното – получил се е такъв успех, който да ме нареди до ония големи майстори на хумора, в чиито смешки винаги има и малко тъга. Не знам къде е истината. Но усещам как историята на aнглийския съсед Джон се докосва до истинския ни живот. И книгата на това дължи популярността си, и сериалът на режисьора Дочо Боджаков с реализма си се хареса на зрителите. На ония зрители, които искат да видят нещо повече от плоско шоу на плоския тв екран... И още нещо твърде любопитно: обадиха ми се от град Съединение, Пловдивско. Там в читалището поставили самодеен спектакъл по Английският съсед, ще го играят на 5 ноември и ме канят. Много се изненадах, досега самодейните театри по читалищата играеха предимно Чудомир, неговия хумор го намираха за най-близък до народния... А ето, че и Съседът излиза на самодейната сцена. Любопитен съм да видя какво се е получило.

Ако променим чертите на българина, на които се смеете в „Съседа”, дали ще изгубим цветността на националния си характер?

Едва ли хуморът може да промени националния манталитет. Алеко описа своя Бай Ганьо преди повече от сто години, а и днес ганьовците са си живи и жизнени. И на моменти с а п о-големи п ростаци от прадядо си. Все пак аз вярвам, че българите ще се променят – едни бързо, други по-бавно, но в крайна сметка ще трябва да станем  европейци и да заживеем по някакви правила... Животът по правила няма да ни обезличи, нито ще сме по-скучни, нито побезцветни. Сигурен съм, че и хумористите няма да останат без работа, пак ще има доста тъчно поводи да се смеем на себе си.

Мечтали ли сте някога да попаднете в някое селце като Плодородно и да заживеете там?

Ех, ако можех да се откача от ежедневните си ангажименти, бих намерил своето Плодородно и бих станал редовен посетител на местния бар Лондон... Но това е непостижимо като голфа, удоволствие, което не всеки може да си позволи.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година