Ноември 2011 • Брой 8

Хора

Свилена Рачева, Никола Миладинов и АлекКолко е важно да бъдеш щастлив

Къде живее щастието
и има ли карта с начертан маршрут до мястото?

Когато започвам да пиша, си мисля какви са поуката и смисълът от конкретен текст? Сега искам да напиша история с толкова много изводи, че се притеснявам да не звучи поучително или нереално, та чак утопично. Но пък след срещата ми със Свилена и Никола ме завладя такава лекота и оптимизъм, че ми се искаше да се кача на някой връх и оттам да из викам: „Искам само напръстник щастие от това, което излъчват тези хора...”.

Моментът, в който си готов за поуките

Събота, някъде близо до Павел баня, на прага, където лятото посреща есента, на сладко от праскови и домашно изпечени курабийки. Седя в дървена беседка, край малко езерце и подреждам въпросите си в съпровод от крякане на жабки. Куп въпроси и почти толкова отговори, и един извод на преден план – никога не си сигурен, когато започнеш да правиш нещо, как ще приключи, но пък ако не опиташ, никога няма да разбереш.

Малка, странна къща в полето край Павел баня. Свилена ни посреща с прибрана в кърпа коса, широки панталони и ръце изцапани с домати: „Добре дошли, правя лютеница. Седнете и ме изчакайте!” Няколко дружелюбни кучета ни съпровождат парадно до мястото, а после се отклоняват в посока на конюшнята. Приятното ромолене на водата и жуженето на различни буболечки придават лежерно очарование на пасторалната мекота. Продължавам да разглеждам нетипично изглеждащата къща пред мен. „Тази къща беше планирана като конюшна – сякаш отгатва мислите ми Никола, който междувременно се е върнал от града. – Това трябваше да е кръгла конюшна, със закрит манеж и училище поезда, започнахме да го строим като част от голям инвестиционен проект, но във времето инвеститорът не успя да се справи и се наложи да го довършвам сам. Първоначално живеехме в каравана и реших, че не е честно ние в каравана, а конете да си имат кръгла конюшна, и така се превърна
в наш дом. От другата страна на река Тунджа, в местността Кара дере, имаме 60 дка обработваема земя, зеленчукова градина, ще направим и няколко къщички за гости, в момента там е стопанството. Първото ни училище по конна езда беше в село Богдан, но районът там е беден, в планината е, а една бала сено струва 5 лева. Тук конете са свободни, пасат на воля, тичат и са в много по-добро здраве от затворените коне. Грижа се за четири спортни и четири туристически коня, давам уроци по езда. Още първото лято имахме ученици, въпреки че все още не сме рекламирали училището. Много са нещата, с които се занимаваме, а всичко правим само двамата със Свилена.“


Тя пристига с малкия Алек и пълна кофа с домати, настанява се до Никола и разговорът продължава в различни посоки, но основната е за изборите. Малките, големите, ненаправените, очакваните и... трудните.


Как се прави избор като вашия?
Свилена: Прави се тогава, когато другият начин на живот ти е дошъл в повече. Знаеш, че не искаш и не можеш да живееш така, че трябва да промениш радикално живота си. За мен специално изборът беше лесен, защото аз просто следвах Никола, но в същото време оставих зад гърба си съвсем различен живот. Трябваше да взема много трудното решение да оставя децата си в Щатите. Сега си давам сметка, че никога през живота си не съм правила нещо, което така да ме удовлетворява, като това сутрин да стана да си набера домати, които сама съм отгледала, да издоя козата, неща, които дори не съм си мислила, че ще правя.


Трябва ли да стигнеш до емоционален и психологически предел, за да кажеш: Не мога повече?
Свилена: Като цяло сме склонни да правим по добни завои, когато се е случило нещо драстично. Според мен нещата могат да се предвидят много по-рано. Но хората са склонни да отлагат подобни решения, да си казват: „Аз съм добре, живея добре”, въпреки че дълбоко в себе си не са съвсем убедени в правотата си. Има един израз на английски: „Нещо, на което да се опреш”, или да имаш винаги втори вариант, мама ще помага, от село ще дойде нещо, с което да изкарам зимата, ще взема заем от приятели... Може би, за да промениш напълно живота си, е нужно да си останал без никакви резервни варианти. Никола: За мен проблемът беше, че не можех да видя щастливи хора около себе си. Израснал съм в центъра на София, участвал съм години наред в обществения живот на града, но в един момент не виждах щастливи хора, особено тежко е, когато това са най-близките ти. Това започна да ме тревожи, дадох си сметка, че градът повече ми взима, отколкото дава. Животът ни в хармония с природата е така на правен, че да нямаш нужда от нищо, когато ти живееш с цикъла на природата, имаш всичко. Когато си извън този цикъл, ставаш част от технократско общество и започваш да се подчиняваш на неговите закони.


Моментът, в който ти се иска, но не смееш да опиташ
Това, че работим, за да купуваме неща, които ни помагат да живеем по-добре, че вършим всичко, за да улесняваме бита си, не е вярно. Точно обратното, вървим срещу природата. Никола: Абсолютно, вървим срещу себе си. Тука смисълът на този начин на живот е човек да се развива според природата. Няма по-голямо щастие от това да гледаш как детето ти живее усмихнато, как ходи босо по камъните, как си къса домат направо от корена. Това ти стига, за да си убеден, че колкото и да е трудно, си взел правилното решение.


Колко време е нужно да се адаптираш към тази промяна?
Никола: Години. На мен ми трябваха години. Избягах от София, защото усещах, че някъде по пътя балансът в живота ми се пропуква. Един ден се събудих и установих, че нямам желание за нищо. Не исках да ходя на работя, не исках да виждам никого, всичко ми се струваше изтърка но, ненужно... Единственото, което ценя извън настоящето ми, е културният живот и там идва ролята на града. Но пък, от друга, страна култура може да се прави навсякъде. Няма смисъл да се вкарваш в клишетата и рамките на градската култура, за да си готин и да отговаряш на определени очаквания.


Кои бяха важните неща, от които се отказахте?
Никола: За мен това бяха приятелите, но впоследствие се оказа, че не е задължително да прекарваш всеки ден с тях, за да ги чувстваш близки. Другото важно нещо са срещите с градската култура, кината, театрите, клубовете..., но впоследствие разбрах, че това е доста изкуствена, мнима култура. Мислех си, че се отказвам и от сигурността, която дава градът. Затова в началото, когато дойдох да живея в полето, спях с нож под възглавницата. Сега знам, че тук е толкова безопасно, както на всяко друго място.


От какво се страхувате?
Свилена: От градушка. От това да не засадим повече домати, отколкото можем да отгледаме. Но пък, ако природата ти вземе нещо, тя винаги те компенсира, ако градушката е унищожила доматите, ще се родят повече чушки. Или съседът ще има продукция,
която ще размени с твоята. В София не мога да отида на бензиностанцията и да си напълня резервоара, а после да оставя щайга с домати вместо пари. Можете ли да си представите един ден да се върнете към предишния си живот?

Никола: Представям си един ден, когато ерата на Водолея напълно властва на планетата, съзнанието на хората е извисено, когото градът е едно приятно средище на култура, обмяна на ресурси, място за срещи и комуникация. Тогава с радост ще се върна в къщата си в центъра на София и с радост ще общувам със съседите, с приятелите. Тогава всеки един покрив ще бъде градина, паркингите зелени площи. Това не е нереално, просто имаме нужда от повече вяра, за да започне обратният процес. Защото на планетарно ниво той вече е започнал. Нашата планета е жив организъм и както конете се изтръскват от мухите, които им създават дискомфорт, така и Земята ще се освободи от това, което й тежи.


Интересувате ли се от това, което става в държавата?
Никола:
Прекалено евтин театър е всичко. Ние нямаме телевизор, имаме интернет, но го ползваме за конкретни неща. Не гледаме новини, защото това не са нашите новини, не е информацията, която ни помага да живеем по-добре. За мен гледането на телевизия, трескавото следене на събитията запълват някакви емоции, които липсват на хората. Когато не те вълнува реколтата, не те вълнува да намериш леговището на сляпото куче, което ти е отнесло половината картофи, тогава човек си набавя друга емоция по този начин.

Свилена: Освен това не е възпита телно да се гледа телевизия. Нашето дете се учи тук сред природата. Уроците на живота не се преподават в училище.


Мислите ли, че ще бъде достатъчно подготвен за това, което го очаква?
Свилена: На него не му липсва контактът с други деца. При нас идват много приятели, идват и доброволци от цял свят. В момента е модерно да се пътува по биологични ферми, работиш като доброволец и собствениците на фермата ти осигуряват храна и спане. Така са идвали страхотни хора, музиканти, учени, писатели, живеят при нас месец-два, работят и така обменяме много повече информация, и то качествена.


Никола:
Това, на което се крепи мисленето ни, е, че всичко се съдържа в теб. Ние не мечтаем, не планираме, ние векторизираме, казваме, че това е така, вярваме в него и то се случва. Трябва да имаме смелостта да взимаме решения, а не да отлагаме, т.нар. синдром на отложеното щастие. Дядо ми цял живот работи, като мечтаеше след време да се оттегли някъде в къщичка в планината и да си почива, но така и не направи тази крачка.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година