Ноември 2011 • Брой 8

От редактора

Изписано с малки букви

Kой би искал да живее там? Кой би искал да се събужда на място, чието име е изписа но на картата с най-ситния шрифт. Дори в някои пътеводители е отбелязано с цифра, бездушна и остра, като самото място, свито в ъгъла, където пътят повече свършва, отколкото започва. Малко, заоблено петънце, килнато настрана като стряхата на една от последните къщи, струпани около някогашния шумен мегдан. Единственото, което се променя тук, са лицата на хората, стават все по-набраздени, все по-безразлични и отпуснати. Точно като лицата на къщите, от които излизат рано в зори, за да се приберат по тъмно и така до следващия ден. Поклатих глава, сякаш да потвърдя собствените си мисли. После преместих следващата страница в тефтера и записах със също толкова разкривени и уморени букви: Изглежда, и днес църквата няма да отвори, макар че денят е добър за ново начало. Дори сънената кукувица се обади от кривите клони на крушата, но тя пък какво разбира от новости.
Дано денят се окаже по-добър от вчерашния, отново си помислих и захапах края на писалката, макар че по тия земи никога не се знае. Тук дъждовете и смъртта идват без покана, без предупреждение, водени по някакво своенравно разписание. Като казвам тук, имам предвид селото, чието име е изписано с дребни букви. След него, разбира се, животът продължава и светът все така се върти около себе си, а понякога и около хората, но тук при крайъгълния камък бележещ началото и края, животът свършваше или поне намеренията му бяха такива. И както става с дългите имена на малките, най-незабележими места, те не се изписваха винаги, защото така току-виж закрили и всички останали. Няма място за тях, а и на всичкото отгоре те могат възмутително да закрият съседите си върху картата. Всъщност хората, останали да чакат неидващото ново начало, никак не се интересуваха за името или цифрата, поставени върху им. Те само искаха да дочакат изгрева, за да са сигурни, че е дошло време за ставане, а после по цял ден да поглеждат нагоре, за да не изпуснат последните лъчи, слагащи край на още един ден. А за мястото на картата, все някога ще стигнат и до него, то мястото никога не стига – нито на картите, нито на земята. Само в мислите на хората от селото животът започваше и свършваше като за всички останали.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година