Октомври 2011 • Брой 7

Хора

Камелия Тодорова и Димитър Куцаров„Всичко е важно, всичко е от значение“

Когато Елеонора Гаджева – главният редактор на списание За ХОРАТА, ми се обади да направя този материал, първата ми мисъл беше да откажа. Аз съм недоверчива, до голяма степен аполитична и крайно подозрителна към всеки, който се захване с играта на високата сцена. Винаги съм държала на искреността в текстовете си, а сега не бях уверена, че ще я постигна. Познавам Камелия Тодорова отдавна и при безбройните ни срещи съм я виждала и като майка, и като певица, и като преподавател, и като обикновена жена, преодоляваща житейските проблеми. Винаги ми е харесвала нейната мека борбеност, търпението й, особеното й, елегантно чувство за собствено достойнство, разбирането й за проблемите на другите и желанието й да прави нещата по-добре... Но Димитър Куцаров щях да срещна лично за първи път, а написаното в медиите с типичното търсене на сензация не успя да ми създаде и най-бегла представа за него.

Освен недоверчива обаче аз съм и любопитна. Затова приех да направим интервюто. Но след фотосесията. Така получих време да наблюдавам отстрани един човек, който също не ме познаваше и беше ангажиран с друго. До момента, в който щях да включа диктофона си, аз бях просто една непозната, която му услужи с колана си по време на фотосесията. Часове наред гледах този мъж, който дойде с лъскавата си лимузина и скъпия си костюм, но не прояви и капчица арогантност. Беше учтив с всички, вслушваше се в съветите на екипа около него, изтърпя изискванията на стилистката, на гримьорката, съобрази се с желанията на фотографа. Сякаш стана част от екипа, нямаше я дистанцията „аз съм кандидат-президентът“. Споделяше мнението си, но и се доверяваше. Една случайно дочута фраза ме спечели: „Дори и да ме изберат, пак ще остана приятел с всички хора по пътя, който съм изминал до днес“. Прозвуча ми обещаващо.

Върховете на политиката са много ветровито и неуютно място, особено президентският пост в България. Ние не обичаме преуспелите, не ни харесва някой да е над нас и човекът „горе“ обира всички негативи – той е онзи, който носи вината за зле започналия ни ден, за скандала със съпруга или съпругата, за неприятния началник и коварния колега, за незапълнените дупки и разваления светофар, та дори и за двойката на детето в училище.
Затова там не може да оцелее всеки. Само някой, който има болката да промени нещата, който е толкова недоволен, че вече не желае да търпи, някой, който не се страхува да се изправи пред един цял народ от недоволни, разочаровани и обезверени хора, живеещи ден за ден, и да заяви: Аз ще променя живота ви и вас самите!
И ако сега беше моментът да се търси мото на кампанията им, бих избрала думите на Камелия: „Няма нищо, което да не е важно в този живот. Всичко е важно. Всичко е от значение.“
Ето нещата, които са от значение за мен. А може би те са важни и за теб?

Димитър Куцаров

„Питате ме защо се кандидатирам... Защото ме провокират много неща. Аз съм активен участник в българския бизнес, работодател и съм успял в моята сфера. Близо 10 години организирам и международни конференции на тема корупция, изнасяне на донори, проблемите на децата, авторските права. Не съм спрял да работя, да вкарвам инвеститори и в същото време да се боря за тяхната сигурност тук. Но в последните години нещата много се задълбочиха. Можехме да прескочим кризата, защото бяхме на дъното. Но това не стана. Според мен кризата се използва не за преодоляване на проблемите, а за създаване на един много по-голям хаос и за тотално обедняване на нацията.
Хората в България не знаят правата си. Те са обезверени, деполитизирани, не вярват в правителството, в президентската власт, в полицията, в училището. 21 години като нация ние сме гладни, притеснени и – може грубо да прозвучи – но затъпяваме лека-полека. И почти всички млади, които са кадърни и будни, след завършване на 11 клас бягат в чужбина, за да се развиват. А без бизнес, без работа, без пари, без култура няма какво бъдеще да дадем на младите. Никой няма да дойде да ни помогне. Трябва сами да се стегнем. В чужбина всеки ми казва: „Вие сте най-глезеното дете, което приехме в Европейския съюз, и за момента не сте направили нищо.“ Трябва да се развърже тая българска психика, която е свикнала на глад, унижения, мизерия и се е примирила.
Досега за 21 години ние нямаме нито един референдум. Естествено, президентът не може да го свика, но може да оказва натиск на Народното събрание, да стане активен участник в живота на България. А с добри контакти с президентите на развитите държави ще дойде у нас и чуждият бизнес. Никой държавен глава няма да откаже да качи на президентския си самолет няколко успели бизнесмени. Защото ние сме необработена земя, пустееща, с хора, които имат нужда от работа... Всички знаем какъв е големият проблем в селското стопанство. Хората в провинцията са забравени, а държавната машина е задръстена от неможещи кадри, които не искат да си тръгнат и няма кой да ги накара да си тръгнат.
Партийността ще убие онази последна възможност хората да се изкажат, да се оплачат, да има някой, който да ги защити. Единствената инстанция в тази държава, която може да наклони везните към нещо по-добро – да спрем корупцията, да спрем ограбването, да спрем рекета по улиците, рекета по границите, това е президентската институция.
И най-накрая трябва да осъзнаем едно – президенството, изпълнителната власт и народът не трябва да враждуват. Президентът трябва да обединява. Така нещата ще вървят добре.“

Камелия Тодорова

„Вълнуват ме всички проблеми, с които хората се сблъскват – и социални, и лични, и политически. Защото, каквото и да правим, все пак политиката влияе върху развитието на икономиката, върху жизнения ни стандарт. А всичко това оказва влияние и върху изкуството.
Всеки от нас е пряко засегнат от онова, което се случва в държавата. И аз смятам, че хората трябва да имат отношение, да не са безучастни – така се създава общество. В момента гражданско общество няма. Има безверие, хората са изключително затворени в себе си, в собствените си проблеми. Но не всички грижи се преодоляват самостоятелно. По-лесният начин е да се събираме в екипи, да се сплотяваме – така можем да се справяме и с битовите, и с глобалните проблеми. Много бих искала да накарам хората да започнат да вярват. Вярата е много важно нещо. Не говоря за това да вярват в бог или богове, а за това да си вярват. Да имат цел, която да преследват.
Чувствам се ангажирана с проблемите на пенсионерите, на артистите, на младежите, с интегрирането на младото поколение и особено на хората, завършили висше образование – те трябва да могат да стъпят на крака в България, а не да търсят път извън пределите й. Особено отношение имам и към българските имигранти – не за друго, а защото във всички държави съществува лоби, но българското е много слабо. И като че ли там липсва същото, за което говорим – единност и взаимно поддържане. Но това пък означава, че трябва да се смени и системата, по която се избират посланиците на държавата ни.
Другият въпрос, който е изключително важен за мен, е културата и образованието. Културата ни е тъпкана вече над двайсет години, а тя е обликът на една държава. Възпитанието е много лошо, етика почти не съществува и образованието става все по-слабо. Няма хъс в младото поколение да изучи всичко, от което се нуждае, младите не виждат причина да го правят.
Разбира се, всичко това е въпрос на първите години в семейството. Но когато не си го получил там, детската градина, началното училище и гимназията биха могли да компенсират. Винаги съм казвала, че трябва да се изучава – особено в началните училища – един предмет, наречен „Етика, естетика, традиции“. И младите хора, ако не е имало кой да ги научи на тези неща, да наваксат пропуснатото в тези часове.
Виждам освен това, че учениците не спортуват. Няма достатъчно занимания с изкуство, които да провокират тяхното творческо мислене. Преди години имаше извънкласно рисуване, пеене, хорове, различни кръжоци, много спорт. Аз лично съм се занимавала с осем вида спорт, играла съм и балет. И всичко това е повлияло на моето бъдеще, дало ми е умението да запазвам тонуса си, научило ме е на дисциплина.
Разбира се, вицепрезидентът помага на президента, той е първият човек зад него. Но с Димитър Куцаров ние взаимно се допълваме. Аз съм много по-търпелива. Знам, че човек трябва да има много търпение, за да постигне целите си. 
На това са ме научили животът и майчинството. Абсолютно всичко, което се случва в нашето семейство, се коментира. Аз съм приятел с дъщерите си. Ние споделяме, взаимно се допълваме. Човек трябва да има дисциплина – заради себе си, заради своето себеуважение и заради присъствието си на този свят. А животът е обидно кратък. И няма време за разгулност. Няма нещо, което да не е важно. Всичко е важно. Всичко е от значение.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година