Октомври 2011 • Брой 7

От редактора

Нищо лично

Дъждът успешно миеше лятото от прозорците, сивото настроение на улицата се предаваше и на минувачите. Кой ни взе слънцето? Къде отиде оранжевото на надеждата? Защо топлината реши точно днес да ни обърне гръб, нима не знае, че все още не сме подготвени да влезем в мрачните покои на предстоящото? Колко от участниците в този ден си задаваха подобни въпроси или липсата на възможни избори ги караше да се съсредоточат единствено в момента – влажен и сив. Дъжд, сълзливо утро и никакви варианти за различно настроение. Идеален ден да счупиш огледалото! Помислих си го и видях как гладката му повърхност се пропуква на стотици малки парченца, а всяко от тях – на още по-малки, стъклени песъчинки. Всяка полита към земята и се посипва досущ като стъклен прах по твърдата повърхност. Бяла, студена и крехка като усещането, което остава след това. Потреперих, чувството ми беше чуждо. Затова пък равносметката дойде мигновено. Можех да го направя в мислите си, можех да чупя и да сглобявам парченцата от огледалото непрекъснато. Да разменям местата им и така да променям това, което не харесвам. Безброй възможности – коя интересна и необичайна, коя очаквана или неразбрана. Всъщност счупеното огледало е възможността, която получавах, за да разгледам живота си отстрани, на малки пръснати по пода парченца. Ежедневните ми проблеми с ръст на сиви, космати гномчета, сумтящи, скрити в тъмното. Дългогодишните ми търсения и терзания, изнервящи ме с вечното си непоклатимо присъствие. Седмичните или месечните равносметки, прехвърлящи се в кратки или по-дълги списъци и оставащи единствено там. Дори страховете, които сънувах, обагряха с мастиленосиньо част от парченцата огледало. Лица на хора, които срещах, или такива, които от години познавах, близки и недотам. Усмивките и сълзите ми стояха, посипани по пода като разпилени кадри от филм, моя филм. Променяха се от цветни и топли към черно-бели – студени лястовици, търсещи гнездо, за да се скрият, да се приютят и да са нужни. Сменяха местата си, едни излизаха напред и се перчеха с това, че все оставаха неразрешени, а други се оттегляха примирено, за да чакат по-добри времена. Странна игра на парченца, сглобявани и разглобявани в съзнанието. Там поне можех да счупя огледалото и да започна отначало.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година