Септември 2011 • Брой 6

Хора

Д-р Азиз Шакир ТашПише се история

Един интересен поглед към променящата се Турция

До седми клас българските ученици вече не учат „история”, а предмета „човек и общество”. Възможно ли е човекът и обществото да преживяват една история? 
Да, и само на пръв поглед връзката между детството на Азиз Таш и днешната роля на променяща се Турция е абстрактна. Самотата в училището в родния му Смолян, етикетът „единствен“, семейната сплотеност, съхраняването на паметта за предците (принадлежащи и към духовните, и към военните среди), желанието да се научи да разбира арабските надписи по паметниците и чешмите и писмата на дядо си Шакир са част от историята на един млад преподавател, преводач и поет.

Днес, както и в миналото си Азиз Таш живее между различни културни и езикови среди. Между Истанбул и София и малко село до Кърджали. И тук човекът и обществото се срещат: културния възход на Турция днес до голяма степен се дължи както на утвърждаването на ценността на семейството и поддържането на паметта, така и на успешния си мултикултурен модел.

Какво е мястото на Турция като участник в глобалната политическа и икономическа ситуация днес, каква е ролята, която ще поеме като мост между западния и източния свят?

Имах късмета да работя в Турция тъкмо през последните десет години, които коренно промениха създадената от Ататюрк република на вътрешната и на международната сцена, на която тя все по-често действа със замаха на регионална суперсила. Самочувствието й е подплатено не само от икономическите показатели (Турция от 2002 е сред най-бързо развиващите се страни в света), но и от по-малко известни у нас факти като този, че за същия период там са разкрити над 100 нови университета (от общо 180). Неслучайно тазгодишният бюджет за образование надхвърля 20 милиарда долара, плановете са броят на висши учебни заведения да достигне 250. Всичко това преди десет години би звучало като научна фантастика. Така бъдещето на Турция настъпва много по-бързо, отколкото можем да предположим. Всеки ден, докато си ходиш из необятния Истанбул, или след работа превключваш каналите на телевизора – турско производство, установяваш с изненада, че нещата, които си очаквал да видиш след 10 години, са факт само след година-две-три… Имам предвид всякакви архитектурни, транспортни и културни проекти. В по-личен план, като преводач на художествена литература от турски на български, заедно с дузина мои колеги усетихме възхода на Турция под формата на мащабен проект на турското Министерство на културата и туризма, който спонсорира издаването на преводи на художествена литература от турски език в чужбина. България се нарежда на второ място след Германия по брой одобрени заглавия и това ясно си личи по множеството книги от турски автори (като Решат Нури Гюнтекин, Елиф Шафак, Зюлфю Ливанели, Аслъ Ердоган...) „Мост” наистина е едно от най-подходящите определения за съвременна Турция и в частност Истанбул и колкото по-рано България го осъзнае, толкова по-голяма ще е ползата й.

Какъв според вас е възможният сценарий във връзката „Турция и Европа”?
Евентуалното членство на Турция в ЕС е възможно само ако в някой момент самият съюз е готов или – което е по-малко вероятно – бъде принуден от конкретни външнополитически обстоятелства да приеме сценарий за приемането й. Това би било възможно само ако Европа осъзнае, че нуждата й от Турция е достатъчно голяма, за да допусне „мюсюлманска” страна с над 70 милиона население да получи право на глас в Европейския парламент. Понастоящем на европолитиците, а и на избирателите им липсва воля за нещо подобно. Ако разгледате списъка с 13 от общо 14 „висящи” глави и сравните показателите им с тези на България по времето, когато (а и след като вече) бе приета за пълноправен член на съюза, може направо да ви стане смешно. Разбира се, този двоен аршин не е особено забавен за самите турци и те все по-малко се вълнуват от идеята да станат част от Европа. Вследствие на икономическия си възход, страната, успява да реагира на световната икономическа криза много по-адекватно от самия ЕС.
Затова все повече турци – било то представители на младата интелигенция или на по-консервативно настроените слоеве – стигат до извода, че  могат да просперират и без ЕС. Сякаш онова, което най-много ги блазни в еврочленството, е не правото на работа навън, а отпадането на визовия режим, което ще им позволи свободно да посещават страните от Западна Европа.
От 1963 насам Турция се опитва да попадне в Европа, но последната използва това й желание като морков на тояга, с който се опитва да влияе върху вътрешната и външната й политика по въпроси като т.нар. кюрдски проблем, този за съдбата на Кипър и отношенията на Турция с Гърция, Армения и Съединените щати. Все пак в цялата тази сага има и един изцяло положителен „страничен ефект”: неоспорим факт е, че кандидатурата на Турция бе причина да се осъществят редица реформи, от които спечели самата Турция.

Говори се активно за възраждане на неоосманизма в Турция, какви са настроенията сред турското общество?
През почти целия републикански период нагласите в турската историография (противно на това, което се твърдеше в българската) са били антиосмански. Това вероятно се дължи на пропагандата, наложена от действалата в страната политическа конюнктура, че всичко, което е продукт на републиката, следва да бъде по-качествено от създаденото през монархическия период. В момента се случва обратното – има бум на исторически съчинения, които наблягат на положителните явления от османската история. Целта вероятно е част от създадените стереотипи да бъдат разрушени и насажданите комплекси за малоценност да бъдат „излекувани” по бързата процедура. Всичко това доведе до внезапно повишаване на рейтинга на османската държава в очите на турците, а и на техни симпатизанти зад граница. Всичко това, съчетано с все по-независимата външна политика на Турция, доведе до страховете, че се възражда някакъв вид неоосманизъм, който би могъл да заплаши суверенитета на страните от Балканския полуостров, Близкия изток, Кавказ и някои средноазиатски тюркски републики. Подобен страх вероятно движи и някои български националисти, които събират подписи срещу членството на Турция в ЕС. Онези, които са малко по-запознати с протичащите в Турция, региона и света процеси, са наясно, че възраждане на нова османска държава е невъзможно. Друг е въпросът, че сферата на политическо и културно влияние на Турция с всеки изминал ден обхваща все по-големи територии, но нима това не е целта на всяка по-силна външна политика. Ако това е неоосманизъм, значи са налице и неоамериканизъм, необританизъм, неорусизъм и т.н. Наскоро в лекция в Истанбул прочутият професор по балканска история Марк Мазовер сподели, че ако някоя суперсила трябва да доминира в района, то със сигурност турската е за предпочитане пред американската, да речем, защото тя познава много по-добре спецификите на местните култури. Аз бих добавил още, че при некоректно отношение към тези култури Турция би рискувала да загуби влиянието си. Освен това тя няма възможността, когато стане напечено, да си тръгне и да зареже всичко – нещо характерно за съвременните суперсили от „гостуващ” тип.


Сякаш културният възход на Турция до голяма степен се дължи на Истанбул и жителите му.
Като се има предвид хорската шарения в многомилионния Истанбул, появата на все по-нови микро- и макрообщества по интереси е неизбежно. Част от тях са групирани на професионален, други – на политически, трети – на етнически, четвърти, пети, шести – на спортен, религиозен, културен принцип… Това, което ги обединява, е, че рядко прибягват към конфронтация помежду си, различията се оказват по-скоро плюс, отколкото причина за разделение. Един съвсем пресен пример, възможен единствено благодарение на магията, наречена Истанбул: заглавието на фестивал от последните седмици (16-23 август) Джаз през Рамазана. Град, който може да обедини строгия религиозен пост с последния писък на джаза, определено заслужава титлата културна столица не само на Европа, но и на света. Културният възход, колкото и клиширано да звучи, е по всички фронтове. Няма как да не спомена всеизвестния факт, че Турция вече има своята Нобелова награда за литература. Едва ли в киноиндустрията някой не е чувал имената на режисьори като Фатих Акън и Нури Билге Джейлан; тепърва ще се чуят имената на много други. Някои факти просто не подлежат на коментар: За последните четири години в Истанбул за открити 250 нови галерии, а наскоро на търг турска картина бе продадена за 1 милион долара, на тазгодишната девета олимпиада по турски език участваха 1000 ученици от 130 страни…

Неотдавна един от големите британски вестници публикува резултатите от мащабна анкета, според която Истанбул е най-предпочитаният за живеене град в света.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година