Септември 2011 • Брой 6

От редактора

Роли в чужди мисли

Утрото жужеше почти мълчаливо в унисон със събуждащата се планина. Росата ухаеше на наивно лято, а в ниското селото бързаше да срещне юлското безгрижие. Закачливото подрънкване на хлопки се мешеше с гласове от съседните дворове, тичаше по баирите и се връщаше, за да си отдъхне под камбанарията на малката бяла църквица. Нищо не се беше променило. Дори да беше за мен тук всичко си отставаше същото, завито в мъгла от носталгия, аромати и звуци. Отпуснах пръсти по чашата с кафе, за да усетя топлината й, подейства ми събуждащо. Понаместих лениво мисли, докато се опитвах да откъсна поглед от съседния хълм. Винаги ми е необяснимо трудно да дръпна сетивата си от приковащата природа, тук всичко е магическо, чак нереално – сочното зелено на боровете, мекото жълто на слънцето, носталгичното сиво на покривите. Пак ще ти говоря за завръщане, за тръпчивото и гъделичкащо усещане да се почувстваш в уюта на спомени, познати предмети и криволичещи пътища. Сега и времето е такова завръщащо, а и настроението ми.
Отдръпваш се за кратко от ролите, които цяла година те гонят, изтриваш се от чужди страници и се потапяш в непознатото, което те преследва, но все не ти остава време за него. Предаваш му се за малко, а после пак обратно, към познатото. Но няма как да се завърнеш, без да преминеш през проверката на септември и въпросите: Готов ли съм отново за монотонното бръмчене на ежедневието, за оправданите очаквания и глупавото доказване пред ненужни ситуации...? Готов ли съм да се върна в надпреварата и дали ще мога да изпълня поне част от обещанията, които си дадох, докато бях насаме със себе си и мястото, където винаги се връщам? И след въпросите идват равносметките, но това никога не трае много дълго като обещанията, които си даваш, откъснат от всичко, а после бързаш да прибереш при спомените от поредното скъпо на сърцето ти лято. И все пак нещо остава. Остава досадното убеждение, че когато си тичал прекалено дълго в една посока и спреш дори за секунда, разбираш, че си забравил какво те е накарало да започнеш да тичаш. Губиш се в ритъма на живота и щом го почувстваш, осъзнаваш, че и времето безвъзвратно се е промушило през шепите ти. А и пътуването губи смисъла си, когато си позволиш да се изгубиш в представите и нагласите от предстоящето. Поне това остава, добре е да не го забравяме.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година