Март 2011 • Брой 1

Хора

Теодосий Спасов и Бойка ВелковаРазликите между изкуството и изкуственото

ДВАМА ИСТИНСКИ ГЕРОИ В ЕДНА ИЗМИСЛЕНА СРЕДА

Л

есно открихме формулата на звездното сътворяване: въобразяваме си сюжет и време. Възпроизвеждаме необходимата за целите ни атмосфера. Лицата на бъдещите ни герои взимаме като основа, дописваме върху тях история и състояния. Произвеждаме приказка. Четем ти я, продаваме ти я. Лесно е. Трудно е да се замислиш, колко подобни приказки си прочел и купил, без да откриеш автентичните лица на техните герои. Краят на илюзията идва, когато пристигне следващия фалшифициран герой. Гримът му е сложен току що, а усмивката му блести. За предишния приказен герой остава само да събере окъсаните парчетата от сценичната си дреха и да си отиде

В кадъра на настоящия въображаем свят на едно оцветено, домашно спокойствие в стил 50-те очакваме ти да откриеш разликата между фикцията и истината. Избрахме Бойка Велкова и Теодосий Спасов, за да ти е по-лесно да отличиш изкуството от изкуственото. Зададохме им три въпроса: Как съществуват в среда на изфабрикувани звезди, изкуство и публичен смисъл? Как изграждат собственият си стил? Кои бяха звездите през детските им очи?

Верният тон на Теодосий

„Сине, животът е вятър работа, това бе изречението на баба ми към мен. И ако трябва да довърша изречението „животът е...” към сина ми ще му кажа, че животът е лъжа. Някой обичат да бъдат лъгани да живеят в такава атмосфера. Кое кара актьорът да лъже публиката, или властимащият да лъже човечеството? Просто хората имат нужда да фантазират, да мечтаят. И щом светът е лъжа трябва ти нещо, в което да вярваш.

А днешните звезди, казано просто, са продукти на бизнеса. Той се държи на закони, изпитани и спазвани във времето. Една ясна схема, тя работи и създава приходи. Аз няма как да бъда част от нея поради много причини. Избрал съм самоуважението. Сам решавам кога да работя и с кого. Не искам друг да определя моя избор, да ме носи като украшение върху ревера си. Принципът ми е да се доверявам на инстинкта си, на химията, която се поражда между мен и музиката и на случайните срещи.

Другата причина е, че съм възпитаван в една друга социална система. Нейните стойности бяха други и ние като подрастващи трябваше да ги спазваме и сме научени да ги ценим. Баща ми и майка ми са ме възпитали да откривам света по този начин, искрено и честно. Вероятно, затова и не бих могъл да бъда друг, да направя компромис с верността към самия себе си.

Има хора, които не са добри в нищо друго освен в продаването. Където и да ги поставиш те ще отворят лавка. А талантът е божествен дар, събужда се при нашите родители и ние го получаваме даром. Въпрос на ген, възпитание и късмет Въпрос на откриване съхранението му. Не се купува и не се продава.

Избрал съм самоуважението. Сам решавам кога да работя и с кого. Не искам друг да определя моя избор, да ме носи като украшение върху ревера си. Принципът ми е да се доверявам на инстинкта си, на химията, която се поражда между мен и музиката и на случайните срещи.

„Теодосий винаги е различен.” - чух го от едно дете и мисля, че е най-вярното нещо, казвано за мен досега. Другото съм го казвал и преди - аз съм баща, син и съпруг. Моят личен свят е изграждан сред една константна атмосфера. По точно в продължение на 31 години. Вероятно, затова и сцената е най-спокойното ми място. Преди да създам семейство и дом, аз имах тоя дом на изкуството. В него живеех, в него градях таланта си. Мислейки си за таланта, твърдя, че трябва да полагаш истинска грижа за него. Като в спорта, да го тренираш всеки ден, с търпение и смирение. Опитвам да се откъсна от излишните неща, да се концен- трирам в музиката. Тя има това свойство да те води в друго измерение. Останалото е работа, търсене на хармония, усет и най-вече доза.

Имах случайна среща с човек, на когото, уви не помня името. Беше на една сватба, аз бях на 26 години. Та човекът, носеше 5 лева и си поръча да му изсвиря една овчарска мелодия. След това ме попита „Какво става с джаза?”. Не ме бил чувал да звуча по радиото, защото тогава аз бях наказан от джазовото общество да не свиря по джазови сцени. Бяха ме обвинили в нещо като свободомислие, доколкото си спомням. А този съвсем обикновен човек продължи да ми говори – „Ние не разбираме тази музика, но имаме нужда от нея.” Това изречение ми вдъхна огромна сила. Наричам тези хора ангели, появят се, ако го видиш с твоите очи, спри се, поговори с него, може това да ти промени съдбата.”

„Моето родно място е Исперих, но се преместихме и учих в читалището в Белица, после в музикалното училище в Котел и дори Балчик, където бях войник и съм щастлив, че ми дадоха да свиря в състава на поделението. Сега мисля за различната, автентична музика на етносите, които тогава живееха в Белица и от които се учех. Имаше преселници от различни места и всеки носеше своята музика. Лично аз, нямаше как да се измъкна от музиката, тъй като баща ми основа музикалната школа в местното читалище и аз трябваше да бъда първия престрашил се възпитаник. Обикалям света и си мисля, колко уникална е била нашата читалищна самодейност преди години, а днес из цивилизования свят откриват тези възможности за децата и ги използват, а ние ги затворихме. От този детски период ми остана и убеждението да слушам вътрешния си глас и да му вярвам. Този силен вътрешен глас продължава да ми казва много ценни неща. Може би ми пречи, но вярвам, че то е, за да ме предпази. Много често, този глас ми прилича на гласа на баща ми.

Бойка и играта „да не играеш”

„Ясно е, че на всеки ъгъл ни поставят динени кори, постоянно се опитват да ни манипулират. Умът ни е в хаос, разпръснати сме на парчета, на фрагменти и не можем да се съберем. Не се замислям за тази реалност, защото се опитвам да се събера в една точка, да се концентрирам в себе си и да се занимавам с пряката си работа, с любимите си хора. В някакъв смисъл съм се изолирала, успях да го постигна и се гордея с това. Теодосий ме научи да забравям и хубавите и лошите неща, което означава да се живее в настоящето. Важното, за мен, е да си свършиш добре работата, залата да е пълна, хората да излизат с усмивки или сълзи в очите. А динените кори по пътя ти, те си съществуват. Важното е човек наистина да се събере в себе си. Съществуването на изфабрикувани знаменитости и изобщо публични фигури ни показват и как „не трябва”. В тази противоположност има нещо полезно. В лошото е хубаво и друго, че природата си знае работата. Тя знае как да даде и как отнеме. По този начин разбираш, че има, кой да те оценява и определя отвъд моментните вкусове и системи за продуциране на знаменитости.”

Актьорската професия те води до просветление, до духовно израстване. Понякога е демонична и крайна, и изпепеляваща и ако пак се съберем в тази точка, много от излишествата, от помпозността отпадат.

„Вече имам пристрастия към една опростеност, към изчистеност. Защото актьорското майсторство в най-висшата си нотка е тогава, когато не играеш. Играта е да не играеш. Зад това седи огромен труд и ужасно много усилия. Актьорската професия те води до просветление, до духовно израстване. Понякога е демонична и крайна, и изпепеляваща и ако пак се съберем в тази точка, много от излишествата, от помпозността отпадат. Силното въздействие идва тогава, когато нещата са по-прости, истински.”

„Обръщайки се назад мога да кажа, че не исках да ставам актриса. Това бе желание на моята майка, което сбъднах. От дете имах отношение към киното и театъра и от този период си спомням, че попаднах на филмови списания, внесени от Чехия и Полша. Там имаше много красиви актриси, истински звезди. Избирах си любими снимки, изрязвах и залепях в една тетрадка. След това баща ми откри тетдраката и я изхвърли, защото си развалих успехът в училище. За съжаление, аз много ходех на кино и не учех. Вече по-късно се справих с училището и образованието въобще, но тетрадките ги нямаше. Сега си спомням, че това бяха лицата на Катрин Деньов, Клаудия Кардинале, София Лорен. Изключителни жени, на които всяко момиче искаше да подражава. Толкова силни актриси, че можеха да пробият екрана с излъчването си. Въхищавам се и на нашите звезди – Катя Паскалева, Невена Коканова, Цветана Манева, Татяна Лолова, Миглена Караламбова. Все актриси, от които съм се учила, мечтаех си да мога като тях, защото те могат всичко. А добрият актьор е добър навсякъде.”

Благодарим за съдействието на Бойка Кирилова

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година