Брой 279

От редактора

Мисли в светлина


Започвам да пиша с уговорката, че не знам как ще свърши този текст. Рядко се случва да нямам завършек на мислите си, но пък е хубаво да те изненадва посоката на буквите и думите. Усещам се така, все едно написаното само ще намери решение за край и това ми харесва. В главата ми се въртят мисли от типа на: Знаем ли колко е важно да сме значими първо в собствените си очи, да не слагаме в малки кутийки големите си мечти, а да им осигуряваме достатъчно пространство, за да се развиват и растат, както им се полага. Да им позволяваме да заживеят собствен живот, когато сме им осигурили подобаващо облекло. Да ги пускаме да попътуват, за да ни разкажат след това какво са видели. Познавам хора, които не могат да мечтаят, защото прекарват прекалено дълго време на една маса със страховете си. Говорят си с тях, разрешават им да се бъркат в много лични, дори интимни кътчета от съзнанието им и да внасят неприятен смут там. Така страховете бавно завземат и най-смелите им желания и ги превръщат в обикновени сиви копчета, затворени в стандартната картонена кутия на ежедневието. Познавам и такива, които искат да видят, да усетят, да научат, да отварят и затварят врати само защото това ги прави щастливи. Сега е редно и аз да затворя тази врата, защото посоката не е избраната от мен преди малко, за всеки случай ще заключа зад себе си. Оставам в настоящето. Светлината става мека, докато преминава през щорите в стаята, и пристига до мен с меланхолично тихо припяване. Тя знае нещо, което аз никога няма да узная. А то е, защо хората спират да чуват светлината? Кога идва момент, в който преставаме да си говорим със звуците, които утрото провира през завесите, кога преставаме да търсим смисъл в аромата на есенната мъгла, страхуваме се да се окъпем в слънчевите снопчета на изгрева... все неща силно сензитивни, дълбоко докосващи ни. Такива, които позволяват на съзнанието ни да диша, да се лута и да се превръща в непознато докосване. Няма време, в което това да се случи, има само възможности, преминали през вечните ни съмнения. Така мислите ми делнично подскачат по керемидения покрив на сградата отсреща и след това застават върху белия лист на монитора. Ноемврийското меко пладне заглушава тропота на улицата и пречупва желанията през стоманеносивото покривало над града. Има хора, които помагат на мечтите си да станат реалност, а има и такива хора, които помагат на първите това да се случи днес.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година